Един издател веднъж ми каза: "Ама защо гледаш в моята паничка?"
Тези думи ме вбесиха по един твърде особен начин. Както знаете, вбесяването никога не е едно и също, както с нещастните семейства на Толстой, и затова този особен тип вбесяване има нужда от няколко думи, за да бъде охарактеризиран.
Именно този път вбесяването беше някак тъмнолилаво, безнадеждно и до някаква степен омесено със срам. Ах, писателю мизерен, ти гледаш в чужди паници, кърчази и шолички! Нямаш своя паница, ни кърчаг, ни потир, ни кратер (но не на Етна, а винен) и само мяташ погледи, изпълнени със страст към чуждата посуда! Срамота!
Но и бяс – бесът на безсилието, защото, за да обясниш на един издател (или друг вид капиталист), че неговите пари и паници са и твои пари и паници, защото той изкарва това, що изкарва, благодарение на експлоатиране на твоя труд. Та за да обясниш томува всичко това, ще ти трябва да отвориш една Александрийска библиотека, па да го замеряш с книги, па да го караш да чете тепърва Маркс или Адам Смит, или въобще всичко.
Вбесяването ми идваше най-вече от това, че думите на този мил човек извираха из едно дълбоко неразбиране. А неразбирането е по-лошо дори от чистата злонамереност. Когато някой е злонамерен, той поне знае, че има и друга посока – на добронамереността. Но когато не разбира, когато си говори пет за четири – тогава нещата са зле. Този господин, с когото по това време работехме заедно, искаше да ми каже, че аз съм си аз, той си е той и не е редно да се интересувам от това колко той печели... въпреки че той печели от книгите, написани от мене... и моите печалби и неговите печалби са като скачени съдове или въобще като някакъв вид паници...
Но такива паници, които не могат да съществуват една без друга. И ако аз не гледам в неговата паничка, това означава да не гледам и в моята, тоест да го ударя на пълна провалия, да не се интересувам ни какво ям, ни къде спя, ни дали съм жив, ни дали съм умрял. Ям там каквото има в паницата, която се води моя, но не ме интересува даже дали ям с лъжица, или използвам по недоглеждане изсушен крак на тритон. Ям. И даже не знам дали ям от паница. Ям. И не гледам. Каквото там ми дадат, ям. Гледам си в моята паница, но тъй като тя е свързана с неговата и с други паници и гледам да избягвам да гледам и в моята, и в техните и въобще – гледам да избягвам да гледам. За да не каже някой: "Ей, гледаш ми в паницата!"
Защото, ако погледна в моята си паница, може някой да каже, че всъщност това не е точно моя паница, че ако приема, че е моя и само моя – това значи, че съм социално безотговорен... Че всъщност по този начин егоистично застрашавам правата на други паницопритежатели и затова аз не бива да мисля за моята паница като само и единствено моя, даже не бива да мисля за нея и като за частично моя; моята паница (трябва да мисля аз) е една обществена паница, социално отговорна паница! И аз не гледам в нея, защото има кой да гледа в нея, а именно Органите на Системата.
А за гледане в чужди паници просто направо разстрел!
И така. Вбесявам си се аз, но в същото време си свирукам. Защото става въпрос за капитализъм. И ако някой ти казва, че нямаш право да гледаш в неговата паница, тоест дори да сте в най-тесни икономически взаимоотношения, ти нямаш право да се интересуваш от неговата почтеност (а тя винаги може да се измери по интензивността на натрупване на печалбите), то тогава ти имаш правото да си вземеш каскета или бонето и да отидеш при друг, който ще е по инакъв и няма да ти зяе, ако зяпаш в неговите съдини.
Уж така било можело.
Така. А сега ще направя един колосален, лек и малък завой в разказваческата си стратегия и ще кажа така: Направени са 2 938 878 PCR и 3 637 680 антигенни теста (общо 6 576 558) – става въпрос за малката ни майка България. От началото на пандемията.
Това са около триста милиона лъвове от писиари (полимерейз чейн риакшъни, да речем) и още сто и десет милиона от другото бъркане в носа. Тоест. От два вида бъркане в носа, заповядани без никакви уговорки от държавата, са спечелени поне четиристотин милиона лева.
Тези пари не са спечелени от въздух, вода, огън, земя или да речем от петия елемент. А, както бе речено, от бъркане в носа. И в джоба. В това време чичо Първан от село Лозен е обеднял с около 50-70%, но може и повече. Чичо Първан съм аз, ти и той. Обедняването на чичо Първан, така умело и остроумно избран от автора като олицетворение на целия народ, е колосално, мисля.
Обеднял е Първан, аз, ти и той. Но не и Той, който е определен за бенефициент в цялата Тая Работа. И ще бъде и съюзник, ако работите опрат до кокал. Защото нали така – ако се води война, подкупваш някого, като му даваш възможност да направи огромни печалби и след това разчиташ на него. А той за теб ще е готов и в ада да влезе. Защото е печелил на корем.
Аз, ти и той.
Калин Терзийски
https://offnews.bg/
