ЗАКОНОПРОЕКТЪТ : закъсняло ехо на една вече променена реалност

Автор: Стела Богомилова

В разгара на лятото, когато обществото все още осмисля резултатите от зрелостните изпити, когато поредната майка - някъде в страната ни - за пореден път се кара с детето си защо не оставя телефона, държавата реши да отговори на притесненията от „дигиталното пристрастяване“ с познатия политически рефлекс – забрана.

Внесеният законопроект за регулиране на социалните мрежи изглежда като опит за институционално спиране на течаща вода чрез хартиени стени.

Дали е „добър“ или „лош“? Този въпрос е подвеждащ. В своята същност законопроектът е „картонен тигър“ – институционален отговор на една реалност, която отдавна е излязла от обхвата на административните предписания.

Докато политиците чертаят „дигитални портфейли“ и очакват от глобални гиганти да се подчинят на специфични национални приложения за верификация, реалният проблем остава невидим за техните регулации. Забраната не решава психологическото влияние на интернет; тя само превръща държавната администрация в наблюдател на една екосистема, която вече е в процес на бурна трансформация. Той се явява „институционално огледало“ на една обществена болест, но той е толкова дистанциран от механизмите на дигиталната територия, че по-скоро прилича на политически маркетинг.

Зад паравана на този акт се крие нещо много по-съществено: бизнес модел, който се самоизяжда, и порода „интелектуални архитекти“, които започват да разбират, че времето на „дигиталното слугуване“ е към своя край.

Законопроектът е декор. Главният герой е еволюцията. Правото почти винаги се движи след живота – първо се променя обществото, след това икономиката и културата, и чак накрая законът идва, за да каже „от днес нататък...“, подписвайки нещо предизвестено и не зависи от ничия воля.

Ударът на политиците всъщност не е преса, а филтър. Но дори законопроектът да остане само политически сигнал, той поставя болезнена диагноза: ерата на „евтиното“, но добре платено внимание приключва. Ако институционалните мерки успеят да ограничат алгоритмичните препоръки за непълнолетни, това ще бъде физически усетен юмрук , който ще срине гледаемостта на най-популярните канали за една нощ.

Именно този „здравословен шок“ е това, от което индустрията има нужда, за да спре да функционира като машина за експлоатация на детското пристрастяване.

Индустрията се задавя от „плява“ – хора, превърнали себе си в бранд без реална стойност. Едно ограничаване на пазара автоматично ще отсее онези, които нямат какво да предложат извън жаргона и сладникавия мяукащ говор. Това е нова критериална система: когато входът към бързите пари се стесни, оцеляват само онези, които притежават интелектуалния капацитет да се трансформират.

Митът за „монетарния водопад“ срещу реалността на алгоритмичния труд.

Алгоритъмът е машина за внимание, която няма памет, няма благодарност и няма лоялност. Той е безмилостен към предвидимостта. Вчера си бил герой на деня, а днес си просто поредното повторение. Това е дуалната истина :

Все по-голяма част от публиката започва да се уморява от чистото присъствие и да търси смисъл. Това не е морал или възпитание – това е еволюционен натиск. Средата спира да възнаграждава старото не защото е станало „лошо“, а защото е станало предвидимо.

В очите на масовия потребител и на политиците инфлуенсърството изглежда като територия на „лесните и бързи пари“. Изглежда лековато, дори абсурдно безхаберно.

Днес инфлуенсърската култура е превтасала от „опростачване“, което се превърна в тинест разтвор от мемета и звукови колажи. За обикновения зрител инфлуенсърът е онзи, който размахва телефон и възмутено пита „Имаш ли 50 стотинки?“ или иронично подмята „Аз кеша не го обичам, плащам с карта. Олуейс.“ Тази лексика – смесица от улична арогантност и корпоративен жаргон – създава илюзията за стил, който не изисква никакъв интелектуален багаж.

Но зад паравана на „лекотата“ се крие една напълно различна, къртовска реалност. Зад всеки кадър стои дисциплина: логистика на снимачния процес, денонощна борба за ангажираност, преговори и непрестанно „треперене“ за хонорари. Това е живот с възпалени очи и недоспали , пресушени съзнания. Законопроектът удря по „витрината“, без да разбира, че разрушава работеща индустрия, наказвайки един огромен, макар и противоречив, затруднен устрем. Проектозаконът удря с чук по една сложна и многолетна машина.

Надрастването. Новата симбиоза: Когато Лицето и Архитектът заедно създават смисъл , а смисълът следва физиката на махалото.

Ние бягаме от себе си с 200, само за да имаме причина да се върнем с 300.

Емигрирането от себе си е , което ни притиска в ъгъла.

Дълго време се опитвахме да избягаме от човешкото – правим филтри, аватари, алгоритми, изкуствен интелект. Отблъскваме се от тялото, от скуката, от болката. Колкото по-бързо бягаме, толкова по-дигитални ставаме, колкото по-дигитални ставаме, толкова повече удряме на камък и се връщаме към отречената реална вещественост.

Ние не сме пред избор „тяло или дух“, „реалност или дигиталност“. Ние се движим към „третото“. Това е жива материя с чип за разумност и схематизъм с чип за емпатия – холограмна екология. Холограма, защото имаш и тяло, екология - защото тялото е светлина. Имаш материя, но тя е прочистена и осъзната.

Ако роботът има чип за чувствителност, а човекът е забравил своята душа – кой всъщност е по-човек? Този въпрос е нашият тест. В този сблъсък ще си залипсваме. И ще се преродим. И не, казаното не е утопия!

В този динамичен пазар най-интересните процеси се раждат в една симбиоза: партньорството между „Лицето“ – притежателят на емоционалния капитал, и „Архитекта“ – интелектуалният двигател, който структурира хаоса. В дигиталната екосистема виждаме два типа профили, чиято среща е истински културен сблъсък.

От една страна стои Лицето – „юнакът“, който сам носи тежестта на своята популярност, но който , уви, не е безсмъртен, а амортизиран . Той е стихиен, импулсивен, живее „тук и сега“. Но Лицето му „остарява“ – не само физически, но и психологически, докато феновете му порастват. В опит да задържи вниманието им, той изпада в неестествена статика: остава застинал в образа си отпреди години, докато новите зрители са все по-малки спрямо неговата възраст . Дистанцията се увеличава и превръща контакта му в гротеска.

Примерите за този залез са навсякъде – от фигури, чиято актуалност се стопи и до онези, които останаха в капана на „една нафта за 10 лева“ и „кауфландските банички“ – метафори на една застинала, провинциална реалност.

От другата страна се позиционира нов образ- Интелектуалният Архитект. Той е носителят на книжовността, на академичната дисциплина, на логиката.

Тяхната среща е искрата, която променя всичко. Езикът на Лицето – накъсан, забързан , агресивен, изпълнен с паразитни конструкции като „бачкам си лайфове, да се чувствам гангстер“ – се сблъсква с езика на Архитекта, който е премерен и структуриран. Архитектът не просто пише сценарии; той филтрира „опростачването“, превръщайки го в разбираем наратив, докато Лицето неизбежно започва да усвоява една по-висока култура на изказа.

Когато Лицето се довери на Архитекта, той спира да бъде „стихиен единак“ и става професионалист.

Когато пък Архитектът се потопи в динамиката на Лицето, той спира да бъде „академик в кула от слонова кост“.

Това е симбиозата, която ражда бъдещето. Това е пътят на онези, образовани в реалността и комерсиализирани дигитално и другите сру им, неработещи , неефективни извън дигиталното , двама противници , които избират да не „изгорят“ като еднодневки, а да се превърнат в творчески екип умножен многократно .

Законопроектът, в стремежа си да „изчисти“ средата, всъщност неволно поставя пред изпитание именно тази съдбовна среща и тези партньорства.

Точно такъв законов натиск може да се окаже решаващият катализатор.

Когато „лесните територии“ затворят врати, тези, които са изградили споделена творческа визия, ще имат шанса да се трансформират. За тях това вече не е просто борба за гледания. Това е процес на професионално прераждане – моментът, в който „Лицето“ и „Архитектът“ заедно с техните съмишленици осъзнават, че техният общ труд е надраснал сцените и стените на социалните мрежи. Те вече не са зависими от алгоритъма, защото са се научили да го оперират и владеят.

Сега е времето да използват „черните кодове“ на индустрията, за да създадат свои собствени, независими територии. Тези новозавладени пространства приличат на ,,златното сечение ,, между реалност и дигиталност- нова зона без граница между две действителности , без емигранти , прескачащи от едната в другата сфера.

Действителност без антитеза , без контрапункт , единствена , и поради това- ЕДИННА нова реалност .

Някои я наричат квантова, холограмна , други - метафизична , а аз — квазичовещинна. Толкова далеч от човешкото, че да предизвика неутолим копнеж по автентичната човечност.

Защото за онези, които са намерили своя „партньор в екипа“, мрежата е само трамплин към живото кино, към голямата сцена и към територии, където интелектът най-накрая ще намери своя адекватен език.

Когато лицата, живели твърде дълго от инерцията на собствената си разпознаваемост, видят, че старата маска вече не носи „кеш“, те имат два изхода: да изчезнат или да пораснат.

Животът е по-голям от старите роли!

Няма съд, има изход.

Не търсете съдия, прокурор, присъди. Защото така глупаво са ни учили да четем: ако критикуваш нещо, значи го мразиш. Ако описваш гниене, значи искаш да наказваш.

Аз соча табела на вратата: „Изход → Натам“.

Няма „виновни инфлуенсъри“. Инфлуенсърството не е проблем. Инфлуенсърството е етап - чиракуващи ученици, които остават на първото ниво, и ученици майстори , които надрастват самата школа.

Еволюция, не морал.

Няма „лоши политици“. Има държава, която тича след живота с картонени секири на истината. Физика, не политика.

Няма „край на света“. Има край на един модел и начало на „нов порядък“. Оптимизъм, не апокалипсис.

Не критикувам. Не съдя. Констатирам закона. Отварям вратата.

На изхода се обръщам към други: „Идвайте, тук е по-светло и не е утопия,,.

След десет години най-интересните дигитални автори ще бъдат онези, които са минали през школата на инфлуенсърството, но са я надраснали. Името им от ,,създатели на съдържание,, ще се промени на ,, създатели на преживяване, творци на живот’’. Новите джедаи, сенсеи, дервиши. Един друг просветителски авангард в училище вън от дигиталното и вън от бетонните стени на познатите школи.

Историята никога не свършва с победата на едната страна над другата.

Реалност срешу Дигиталност,

човек и робот в битка за Истината.

Историята върви напред, когато две привидно несъвместими култури престанат да се конкурират и започнат да създават нещо трето.

Може би това „трето“ вече се ражда – не защото някой го е записал в закон, а защото самият живот е станал по-голям от старите роли. Истинската дигитална революция вече е започнала. Тя се случва – всеки път, когато един човек престане да пита как да бъде препоръчван и започне да пита какво има да остави след себе си.

Моделът, който живее само от инерцията на вчерашния си успех, рано или късно започва да се самоизяжда.

Надрастването не е морален избор. То е условие за оцеляване.

И може би е време да се научим да следим накъде се движи една културна среда със същото внимание, с което една майка следи детето си, докато то не откъсва очи от телефона.

Ние не сме в задънена улица. Ние сме на вход към ново еволюционно ниво.

Автор: Стела Богомилова