ЗАЩО СТОЯН КОЛЕВ НИ ПОБЪРКА ?
ОКУЛЯРЪТ НА ХИПЕРРЕАЛНОСТТА
Автор: Стела Богомилова
Раждането на националния луд
България винаги е произвеждала герои, предатели, поети, революционери, сатирици, светци и мошеници. Но чак сега, в епохата на дигиталната възбуда, тя роди нещо съвсем ново.
България най-после роди първия си национален луд!
Самата дума „роди“ прехвърля отговорността от човека към обществото. Защото тук не говорим за медицински случай, скрит в пределите на психиатрията – това е само реквизитът.
Говорим за културен архетип. Стоян Колев не стана известен въпреки своите особености, а заради тях. Обществото внезапно разпозна в него собственото си разпокъсано съзнание. Не като обикновено огледало, а като мощно увеличително стъкло.
Той вече не е просто човек, който е загубил връзката си с действителността. Той се превърна в самата действителност. Той не е биография – той е жанр. Не участва в обществения разговор – той е общественият разговор.
Докато интелектуалците пишат анализи, политиците произнасят речи, журналистите търсят сензации, а инфлуенсърите пресмятат алгоритмите, този човек просто говори.
И институциите блокират, държавата млъква. Търси диагнозата.
А Стоян Колев говори - без спирачки. Без редактор. Без срам. Без страх. Точно така, както все повече хора мислят, но не смеят да произнесат. Затова не той е феноменът. Феноменът е, че милиони не могат да откъснат очи от него. Не защото ги убеждава, а защото ги представлява. Нашият юродив от епохата на алгоритмите.
ЮРОДИВИЯТ
В класическия контекст юродивият е периферен шут, а в казуса - Стоян и съвременният социум - ,,юродивият’’ вече е централна фигура, алгоритмично усилена. Това обръщане е добре усетено и е ясно видимо: модерната публичност не изтласква „аномалното“, а го капитализира и разпространява. И после се изненадва- възмущава, отвращава от него, все едно не е участвала в създаването му.
В старата българска представа за света винаги е имало едно място, което не е просто география, а морална сцена – селото.
В това село има ред, но има и изключения.
И едно от най-старите изключения е юродивият – човекът, който не се вписва в нормата, но не може и да бъде изцяло изхвърлен от нея. Селото го гледа с онова специфично колебание: между присмех и безпокойство. Той не е напълно „наш“, но и не е „чужд“. Той е на ръба – там, където общността не знае как да вземе решение.
Юродивият Стоян Колев ( Ахил) не е просто отклонение. Той носи и ражда от петата си деформат- уродливото общество .
Диагнозата , която той споделя (вярващ във внушения ; преживява се като исторически личности; няма връзка между действия и реални последствия) , съдържа обществени симптоми , разпознати и в поведението на отделни политически лидери , които не смеем да назовем ,,психопати,, или ,,странни,,
Той обаче не е просто странен човек в селото. Той е човек, в който се оглежда самото насилие на историята. Неговата „лудост“ не е индивидуална капсула, а реакция. Той буквализира невъзможното напрежение на времето, в което живее. Това вече не е само селски маргинал – това е фигура, която носи в себе си счупването на света около себе си.
Така лудостта вече не е само лична особеност, а следа от средата.
Обществото започва да произвежда своите „необясними луди“ – хора, които носят симптомите на напрежение, което никой друг не може да излъчи и разтовари като Стоян Колев.
Дигиталната фигура е съвременната версия на юродивия.
Тя вече не е в селото, а в глобалното „наше беге село“ – в магазини, фитнеси, кафенета, хотели.
Тя е навсякъде, защото навсякъде има публика.
Най- интересната промяна е , че юродивият от периферията - симптом на ъндърграунда - вече е публичен централен образ, постоянен и умножен, като оригиналът остава неподражаем.
Стоян Колев не е локална аномалия. Той е нон стоп излъчвано присъствие.
Обществото реагира по стария модел, но в нова среда:
гледа и коментира , осмива, страхува се от тази ярка фигура и не може да спре да я следи.
Това, което в селото беше търпяно , в дигиталния свят се оформя в една затворена верига:
Обществото произвежда напрежение →
появява се личност , която го изразява →
обществото я нарича „лудост“ →
и после се оплаква от отражението, което само е създало.
Гангстерският мит и параванът на грубостта
Днес интернет направи същия човек национална знаменитост. Роди се един съвременен, карикатурно-изкривен образ на Дон Кихот. Българският Дон Кихот минава действителността като през увеселителен парк и се впечатлява от всичко. Вместо Росинант – той има Audi. Вместо рицарско копие – размахва автоматичен карабинен пистолет с гумени патрони през люка на колата си. В неговия свят една разходка е поход, един спор е битка, а един лайв – Народно събрание.
Неговите лайфове не са само видеоклипове, те са безкрайни епизоди от сурово, хиперреалистично кино. В един от кадрите той стои пред камерата гол до кръста, нахлупил средновековен шлем, с бойна брадва под ръка... и хапва салата или пие уиски. Смазващият контраст между тежкия, абсурден битовизъм и крайната театрализация на ежедневието е неговата запазена марка.
Тази театралност обаче съжителства с един стряскащ, късащ нервите натурализъм, когато заговори за личния си живот. Но зад дежурните викове на моралните съдници „Пазете жените от него!“ се крие нещо съвсем различно. Неговото отношение към жените всъщност е белег на един дълбоко нараняван, не вярвате , но романтичен мъж ( иначе щеше да е без диагноза на психотик) , който крие автентичната си чувствителност зад видимо брутален език. Той плещи едни и същи цинизми в лайфовете си, говори директно с майката на момичето до себе си, премятайки ругателства с езика си , като мухлясъл залък , който не може да се преглътне – от едната буза в другата. Но в този език няма истинска злобливост. Това е просто поза, фасада, която го кара да изглежда сериозен, свободен и недосегаем, когато всъщност отвътре е уязвим . Той е същият, който прибра Роузи, момичето до него - взе го гладно от самото дъно на улицата и социалната деградация, закриляйки го по своя си див начин.
Тази неочаквана, трудно уловима зад непукизма му - човечност , проби екрана и в общия му лайф с неговия баща. Един изключително труден, оголен до кокал, но дълбок мъжки разговор, между детето мъж и мъжа- алкохолих с детски защитни реакции , диалог в който Стоян без лицемерие застана пред камерите не като съдник, а като прокурор на баща си . Той освети семейната трагедия без срам, с което доказа, че под маската на бруталния дигитален образ всъщност диша един трудно пораснал в болка син.
Презрението към парите и чистата деструкция
В свят, обсебен от материалното, където всеки пресмята стотинките и крие доходите си, Стоян Колев демонстрира едно мащабно, почти аристократично разточително и демонстративно презрение към парите. Той непрекъснато размята пачки, говори на езика на „ъндърграунда“, нарича себе си „гангстер“ и се готви да участва в ММА битки. Докато публиката с половин уста признава, че живее заради парите, и се чуди той къде да ги намира , Стоян ги ползва като чиста подигравка. Силата му не е в това, че притежава средства, а в лекотата , с които разполага с тях. Той може да плати 500 евро за нощувка и рум сервиз в луксозен хотел, да вдигне скандал на рецепцията , да пазарува в най-скъпите маркови магазини, и в същото време материалното за него да няма никаква стойност.
Този абсурд се вижда в бита му: апартаментът му е перфектен, напълно изчистен от кич, а колата му винаги е поддържана в изрядна, маниакална чистота. Вътре в нея, неотлъчно до него, е малката му предана спътница Роузи – в ролята на чихуахуа, което обожава стопанина си докато той се въргаля на спалнята с проститутки. Стоян може да вдигне бесен скандал в лайф, задето Роузи се реши на седалката в колата и ръси косми, или задето яде чипс в измитото за 200 евра марково возило . И в следващия момент, докато прави поредната си бясна тренировка, напомпан със стимулатори и стероиди (въпреки че преди последния пробив редовно докладваше за чисти от наркотични вещества тестове ), същият съвсем спокойно може да подскочи в движение и да цапардоса климатика и да произведе мене фраза от типа : ,,Плащам с карта АLWAYS ‘’ . С една дума - на него от нищо не му пука и на всичко реагира. Той държи на чистотата като на личен кодекс, но презира вещоманията. Парите за него не са цел – той няма нужда да обяснява произхода им , да ги крие или да се прави на зависим от тях .
Зад този денонощен лайв се крие истински social трилър. Стоян Колев не се изживява като жертва. Той не охка, не се оплаква, не жали себе си – поведение, което е мъжкарско и дори сравнително достойно на фона на общата ни непостоянна реалност. Критиците го обявяват за страхливец или тъпанар, но в нито един момент той не проявява надменност, нито видим страх. Той просто си носи кръста.
Този човек носи в себе си сблъсъка и разпада на нашето общество не от днес, а от десетилетия. И ние, публиката, умножаваме това нещо. Раздуваме неговия образ до пръсване, а той отказва да изгуби самообладание, поемайки цялата вълна от хейт и вманиачаване. Това е невероятно жесток, нечовешки кръст. Да побереш в себе си цялото обществено разноречие, лавината от злоезичие – това е перверзен експеримент, който обществото неволно осъществява върху него.
Към този психологически натиск се добавя и бруталният пазарен интерес. Стоян Колев буквално превзе TikTok и YouTube, направи безпрецедентен пробив в алгоритмите и с това нанесе финансови и рейтингови загуби на десетки родни инфлуенсъри. Цяла кохорта от хора, които се издържат от дигитално внимание, изведнъж изгубиха последователите си, защото масите се преместиха в неговия ефир. Оттам идва и огромната, настървена злоба на неговите „колеги“. Тяхната мотивация не е морална, тя е чисто икономическа.
Сценарият на бухалката и сривът на властта
Тази настървеност роди и конкретния сюжет за неговия показен полицейски арест. Стоян сам, съвсем ясно предрече какво му се готви. Той директно назова в лайфовете си журналиста Симон Милков. Образ, изключително емблематичен за днешното криво време – човек, който се вре в парламента под крилото на поредното партийно „величие“, притежаващ брутално бърз, агресивен език и огромна доза лична злоба.
Милков публично и заплашително му обяви война: „Почвам да се занимавам с теб. Ще те върна там, откъдето си произлязъл...“, обещавайки да вкара в ход „буквата на закона“ и да сигнализира институциите. И сценарият се разигра точно по ноти: анонимен сигнал на телефон 112, бърза акция, спиране и белезници. Дали веществото е негово или е подхвърлено в суматохата – криминалистите ще кажат. Но за публиката остана усещането за класическа поръчка, маскирана като правосъдие.
И точно тук институцията, създадена по дефиниция да подрежда хаоса чрез студения език на протокола, изведнъж блокира. Властта у нас е свикнала с два типа субекти – агресивните, с които влиза в директен физически сблъсък, и покорните. Но когато пред полицаите застане фигура, която сама цитира епикризата си, без филтър и без страх, обичайният сценарий се разпада. Строгият служебен алгоритъм блокира и отстъпва място на безсилно недоумение. Става видимо голямото обръщане: не той се оказва извън обществото, а институциите ни се оказват напълно неподготвени за неговата пределна реалност.
Ботевският кръст и живата митология
За да разберем Стоян Колев, трябва да се върнем към голямата българска матрица. Неговите пози на Ботев, на Левски или Ахил, колкото и да изглеждат комични и пародийни на повърхността, носят в себе си дълбока, стряскаща истина. Той не е просто медицински казус, той е исторически феномен. Той е жива митология – образ, който стои отвъд традиционните етикети, отвъд доброто и злото, неподвластен на плоските човешки квалификации.
В българската литературна класика има одна велика теза за Ботевия лирически герой: докато Исусовата жертва изисква тялото да бъде разпънато на кръста, при Ботевия човек кръстът е вграден отвътре и разпъва самата душа. Точно това виждаме в ранното Ботево стихотворение „Майце си“ — азът е абсолютно самотен, макар и обграден от хора; лицето отвън е привидно смеещо се, а отвътре душата е безутешно плачеща.
Неочаквано, но факт: нещо подобно се случва и в този денонощен дигитален лайв.
Стоян Колев носи вътрешния кръст на нашето разпокъсано време. На повърхността той се смее, предизвиква, размахва секира и симулира гангстерско поведение, но отвътре душата му е разпъната от лавината на обществения хаос.
Този вътрешен сблъсък на цялото общество е концентриран в един-единствен човек.
Пенчо Славейков навремето написа за книгата на Алеко Константинов, че майсторът, преди да постави разкошното огледало в рамката, по непредпазливост го изпуска и го счупва, а от разбърканите, деформирани парчета на стъклото се ражда деформиран ( според началния замисъл) образът на Бай Ганьо.
Днес Стоян Колев сглобява тези парчета в денонощен лайв, в който границата между публично и лично е напълно заличена. Животът се превръща в излъчване, а излъчването – в самия живот.
Разликата с миналото е потресаваща: днешните най-яростни критици на Стоян Колев са по-скоро самите Ганьовци. Тези буквояди, тези, които се страхуват от плашещата истина, които се опаковат привидно в законовата рамка, а всъщност отвътре пращят от агресия, завист и комплексарщина. Защото той има бруталната свобода да казва каквото чувства и мисли.
Инстинктът на децата срещу фалша на възрастните
Следва голямата, дежурна критика, с която веднага ще го нападнат: „Ама той превзе TikTok! Пазете децата от него! Той вреди на бъдещите поколения, те гледат тази простотия с часове!“
Преди да започнете да плюете с този аргумент, нека ви задам по-важния въпрос: защо изобщо се стигна дотам децата ви да имат свободен достъп и да прекарват часове в това „живо кино“? Къде бяхте вие, докато те скролваха? Хората са го казали: Убий будалите, мошениците сами ще измрат!
Но има и нещо по-дълбоко, което възрастните, в своята праволинейна скованост, не могат да разберат. Децата имат вроден, чист инстинкт. Те имат сетива за истинското и фалшивото, за реалното зло и за чистата, театрална трагикомедия. Децата не виждат в Стоян Колев заплаха, защото усещат, че в него няма пресметната, гадна злоба. Те виждат един жив комикс, анимационен герой от плът и кров, който е счупил правилата на скучния, лицемерен свят на възрастните.
Възрастните ги лъжат всеки ден – от екрана на телевизора, в училище, у дома. Стоян Колев не ги лъже – той излиза гол до кръста с шлем , брадва и голо до кръста татуирано тяло и се заяжда с някого , докато цитира епикризата си.
Това е безумно и … естествено , честно. И децата го усещат със сетивата си . Затова критиката ви не е грижа за децата. Тя е страх от факта, че малките предпочитат да гледат един откровен луд, отколкото вашето фалшиво „нормално“.
Воайорите пред микроскопа, дигиталният канибализъм и индустрията на омразата
За да напишем истината за това явление обаче, трябва напълно да обърнем бинокъла. Стоян Колев не е обект на изследване – той е самият далекоглед. Той е перфектният микроскоп, през чийто окуляр се вижда нещо чудовищно.
Онова, което виждаме през окуляра , е истински плашещото: натъкваме се на това колко глупави, колко импулсивни, колко прибързани в оценките си и колко страхливи , и жестоки поради този си страх – са хората наоколо.
Наричат го „идиот“. Това е най-лесната дума, най-евтината присъда, която спасява ума от усилието да мисли. Хората бързат да го осъдят и въдворят, само и само за да си „починат“ от него. Ние, милионите „нормални“, искаме да отдъхнем от един сам насреща ни човек.
И защо? Той не ни се натрапва. Напротив – ние го следим и мултиплицираме. Ние лакомо консумираме и правим воайорство на неговия ексхибиционизъм.
И тук се сблъскваме със зловещия психологически парадокс на нашето време – великият дигитален канибализъм.
Как е възможно плювните срещу Стоян Колев да са толкова огромни, колкото са и неговите последователи? Май става дума за едни и същи хора. Харесват го тайно, не се откъсват лесно от него и го обиждат явно.
Защо тълпата убива това, от което се захранва, и реже клона, на който е клекнала ?
Отговорът е перверзен: докато зрителят душевно се изпразва пред екрана, захранвайки се от допамина на чуждата лудост и нарцистична свобода , у него се ражда гузен срам от собственото му воайорство. За да изкупи този срам пред самия себе си и пред дигиталния трибунал, той веднага бърза да се произнесе, да оплюе и да осъди. Плюнката и коментарът „Тоя е пълен простак!“ са индулгенцията на нормалния човек – неговият панически вик: „Аз не съм като него!“— чист механизъм на съвременната публика – не просто гледане, а саморефлексивно разкъсване между интерес и вина.
Но има и една финална, смазваща ирония. Дежурната критика винаги се хваща за неговите цинични ругателства – онези негови дежурни, повтарящи се псувни. Но ако се вгледаме без предразсъдъци, неговият груб език бледнее, направо изчезва пред тоновете жестоки обиди, брутални заплахи и организиран хейт, които десетки коментатори, инфлуенсъри и „нормални“ граждани изливат обратно към него в сторита, директни видеа и коментари.
Този човек докара масите до такава лудост, че те денонощно бълват видео анализи или се опитват да го имитират. И понеже автентичността не подлежи на фалшификат, техните напъни изглеждат грозно и гротескно. Тъкмо безсилието им да уловят странния му дух ги тласка към тази невиждана, жестока агресия, пред която неговите собствени изблици изглеждат като детска игра.
Всички съдници всъщност надуват неговия образ дотам , че човекът да спре да се побира сам в себе си. Ние го подлудяваме колективно заради личния си глад за сензации, а после слагаме белите ръкавици, морализаторстваме и проявяваме чудовищно лицемерие.
Отвратителни сме в това си двуличие, в тази си нищожност. Отричаме го публично, защото сме обсебени от него тайно, докато се давим от оврашение и нездрав интерес.
Затвориха го, защото не могат да му насмогнат. Стоян Колев буквализира всички недъзи на обществото . Той представя мащабните социални сблъсъци, събирайки ги в себе си , за да ги прелее отново навън , дигитално умножени и ускорени , но без истинската злоба и жестокост на външния свят.
Когато едно общество не може да победи собствения си образ в дигиталния ефир, единственият му спасителен изход е да го заключи физически зад решетките. За да си почине от далекогледа. За да убие това, от което се е захранвало, и да намери покой от собствения си уплашен, лицемерен лик.
Как ще завърши опитът да се мисли един социален феномен като огледална система, в която „обектът“ и „публиката“ непрекъснато си разменят ролите ?
И кой ще оцелее преди ,, другия’’, ако идеята, че фигурата не е просто личност, а медиатор на натрупано обществено налягане е в неуправляем ход?
