Историята за бягството на Аспарух от хазарите и установявянето на дедите ни на юг от Дунава e запечатанa в съзнанието на всеки от нас. Малцина обаче са се запитвали как един беглец е успял с изтерзаните си хора да победи най-силната и най-добре обучена армия навремето - тази на Римската Империя.
Малцина са и тези, на които бе известно, че на Балканите Рим е издигнал осем пъти повече крепости от цялата територия на империята в Азия. Въпреки мощта на римската войска, въпреки огромния брой укрепителни съоръжения, въпреки уязвимостта си на беглец, княз Аспарух поставя император Константин IV на колене.
Малцина са и тези, на които бе известно, че на Балканите Рим е издигнал осем пъти повече крепости от цялата територия на империята в Азия. Въпреки мощта на римската войска, въпреки огромния брой укрепителни съоръжения, въпреки уязвимостта си на беглец, княз Аспарух поставя император Константин IV на колене.
На всеки прогресивно мислещ човек е ясно, че на тази история нещо й куца. На първо място е това, че земите на юг от Дунава са наречени България около триста години преди Аспарух. Това е направено от живелия през IV век Св. Йероним.
Съвсем естествено, през V век дедите ни са обитатели на Балканите, защото както отбеляза проф. Ценов, те е трявало да бъдат победени, за да могат Източната и Западна Римска Империя отново да имат обща граница. През VI век също има българи дори на юг от Хемус (Стара Планина), защото поради техните нападения император Анастасий изражда така наречената Дълга Стена - Μακρά Τείχη της Θράκης. Тя е само на около 60-70 километра от столицата на Римската Империя.
Съвсем естествено, през V век дедите ни са обитатели на Балканите, защото както отбеляза проф. Ценов, те е трявало да бъдат победени, за да могат Източната и Западна Римска Империя отново да имат обща граница. През VI век също има българи дори на юг от Хемус (Стара Планина), защото поради техните нападения император Анастасий изражда така наречената Дълга Стена - Μακρά Τείχη της Θράκης. Тя е само на около 60-70 километра от столицата на Римската Империя.
Няма никаква логика да се влагат огромно количество средства в построявянето на Дългата Стена за защита от противник, който по това време 491-518 г. уж е на повече от хиляда километра на изток– в земите на днешна Украйна. Ако обаче българите са обитавали територията на Тракия, то дунавските и старопланинските крепости не могат изобщо да предпазят Константинопол. Щом има българи в близост до столицата на империята, то в такъв случай Дългата Стена е едно разумно решение.
Въз основа на анализа на непопулярна информация, Ганчо Ценов заключи, че Първото Българско Царство не се е простирало само до Стара Планина, а е опирало почти до Константинопол. Тази територия обхваща по-голямата част от Балканите- “Българите по времето на Аспарух населявали земята от Горна Панония до Карпатите, Черно, Егейско и Йонийско море”.
За жалост учените от школата на Златарски не приеха аргументите на проф. Ценов. Бяха наложени други виждания. Земята освободена от княз Аспарух бе представена като сравнително скромна територия. Бе внушено, че дедите ни установяват своята власт на юг от Балкана по времето на княз Тервел, като разширението е незначително.
Карта на България по времето на Аспарух и Тервел - атлас на Д.Ризов
http://www.promacedonia.org/en/dr/dr_map_06.jpg
http://www.promacedonia.org/en/dr/dr_map_06.jpg
По принцип картите, които учените представят не са снимки на действителността. Картите биват създавани по сведения на разнични летописци. Въпросът е сведенията на кои летописци ще се ползват.
Ако учените оформили нашата история бяха следвани твърденията на Димитри Хоматиан, Вилхелм Тирски и др. то картината щеше да е съвсем различна. Щеше да се знае, че още през VII век южната граница на България е стигала почти до Константинопол, че териториите на днешните Албания, Македония, Сърбия, и дори част от Гърция, Турция, Хърватско са били под наша власт.
Ако учените оформили нашата история бяха следвани твърденията на Димитри Хоматиан, Вилхелм Тирски и др. то картината щеше да е съвсем различна. Щеше да се знае, че още през VII век южната граница на България е стигала почти до Константинопол, че териториите на днешните Албания, Македония, Сърбия, и дори част от Гърция, Турция, Хърватско са били под наша власт.
Според Димитри Хоматиан българите не са кои да е, а потомци на известното тракийско племе мизи. В древността част от мизите обитават Мала Азия, а друга част са в Европа. През IV век преди Христа дедите ни влизат в конфликт с Алесандър Велики и са прогонени на север. След време те се завръщат и със страшна сила завладяват не просто Малка Скития (Добруджа), но също Панония, Далмация, Илирик, цяла Tракия и значителна част от Македония и Тесалия:
“ европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия…”
Областта Тракия обхваща земи от Хемус (Стара Планина) до Константинопол, за Македония обяснение не е нужно, Тесалия покрива територията на днешната Северна Гърция. На мястото на Панония възниква по-късно Унгария, а Далмация и Илирик са земите на днешните хървати и сърби.
Виждаме, че още по времето на Аспарух, тогава когато дедите ни изгонват римляните от земите си, територията на държавата ни е била доста по-голяма отколкото я представят учените. Де факто била е по-голяма отколко я представят, че е представлявала дори по времето на цар Симеон I.
Европа по времето на Каролингите - IX век - атлас на Д.Ризов
Карта на Дунавска България, реалната граница е показана с червена линия
Границата е била значително по-близо до Константинопол, включени са били също Халкидика и по-големи части от Тесалия. За това, че южната ни граница е била недалеч от столицата на Римската Империя (Византия), знаем и от Виктор Тирски, който споделя следното – “ българите, след като дошли от северната страна, били заели още от стари времена една обширна област от Дунав до Константинопол и пак от същата река чак до Адриатическо море” (Inter quas Bulgarorum gens inculta а tractu Septentrionali egressa а Danubio usque ad Urbem regiam et iterum ab eodem flumine ad mare Adriaticum uni-versas occupaverat regiones).
Тук ключовите думи са – “като дошли” и “още от стари времена”. Това, че така нареченото идване на Аспарух е само едно освободително движение на своя земя е ясно на всеки прогресивен човек. Разбира се за окупатора – Римската Империя, бойците на Аспарух са “мръсен и нечистив народ”. Злобните определения идват от факта, че дедите ни не само отрязват огромна територия от Римската Империя, но и принуждават Константин Погонат да им плаща данък. Погонат не само губи приходите от нашата богата земя, но и е задължен да отдели значителни средства от хазната и да ги предостави на дедите ни.
От израза “още от стари времена” става ясно, че дедите ни са били разпространени почти целите Балкани през Ранното Средновековие. За това, че българската граница не е била далеч от столицата на Римската Империя научаваме и от писмото на хазарския хаган Йосиф. Той разказва за конфликта между българи и хазари и разполага южната българска граница в близост до Константинопол (Кунстандин, превод В.Гюзелев).
Ние разполагаме и с други данни, че през VII век владенията на България не са били някаква скромна територия на север от Стара Планина, а са се простирали върху по- голямата част от Балканите. Проф. Ценов представя думите на анонимният Равенски космограф твърдящ, че е получил сведение от Йордан (550 г.) относно това, че в земите на Мизия, Македония и Тракия живеят само българи – “Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant”.
Сведенията на Димитри Хоматиан, Вилхелм Тирски, хаган Йосиф и Равенския космограф са пределно ясни, но за жалост тези ценни данни не са отразени нито на картата на Стивън Рънсиман, нито тези на нашите учени Ваклинов, Ризов, Коледаров и др.
България по времето на Пресиян и Борис, средата на IX век - атлас на Д.Ризов
Карта на Дунавска България, по Петър Коледаров
Лошото е, че съставителите на картата на територията на България са поотрязали не само териториите на юг, но и тези на запад.
Напомням, че картите не са снимки на действителността. Картите би трябвало да се правят по сведения на летописци, а и съдейки по характера на топонимите. Ако в даден регион се среща населено място носещо българско име, то във въпросния регион, във времето когато е регистриран топонима са живели българи.
Едва ли има историк, който да отрече българското присъствие в Панония. Там е носещия българско име град Пеща, който е и споменатия от Клавдий Птолемей преди повече от хилядa и осемстотин години град Песиум – Ptol.III.7.
Напомням, че картите не са снимки на действителността. Картите би трябвало да се правят по сведения на летописци, а и съдейки по характера на топонимите. Ако в даден регион се среща населено място носещо българско име, то във въпросния регион, във времето когато е регистриран топонима са живели българи.
Едва ли има историк, който да отрече българското присъствие в Панония. Там е носещия българско име град Пеща, който е и споменатия от Клавдий Птолемей преди повече от хилядa и осемстотин години град Песиум – Ptol.III.7.
Това, че Пеща е Песиум е установено още през XIX век от д-р Wilchelm Friedrich Volger, Vergleichende Darstellung der alten, mittleren und neuen Geographie, Hannover, 1837, z.184. Защо учените писали нашата история са пренебрегнали този важен факт за мен е пълна загадка.
С този сериозен пропуск е нанесена голяма щета на истината защото не може да се говори за идване на българи в Източна Европа през VII век, след като половин хилядолетие по-рано, през II век Клавдий Птолемей споменава за град с българско име в Централна Европа.
С този сериозен пропуск е нанесена голяма щета на истината защото не може да се говори за идване на българи в Източна Европа през VII век, след като половин хилядолетие по-рано, през II век Клавдий Птолемей споменава за град с българско име в Централна Европа.
В Панония е и древния град Volgum/Bolgum, от чието име някои учени бягат като дявол от тамян. На мястото на Volgum/Bolgum е днешния S. Fenekpuszta - Barrington Atlas of the Greek and Roman World, map 20, P. Kos, M. Šašel Kos.
Присъствието на дедите ни в Панония векове преди Аспарух обяснява конфликтът между българи и лангобарди на тази територия през 440-460 година. Благодарение на изненадващо нощно нападение българите побеждават крал Агелмунд – Paul. Deac. “Historia Langobardorum” XVI-XVII.
По това време дедите ни би трябвало да са в Приазовието, но ето, по свидетелствата на Павел Дякон, а и Клавдий Птолемей старите българи обитават земите на днешните Унгария, Словакия и др. още през Късната Античност.
По това време дедите ни би трябвало да са в Приазовието, но ето, по свидетелствата на Павел Дякон, а и Клавдий Птолемей старите българи обитават земите на днешните Унгария, Словакия и др. още през Късната Античност.
Разпространението на старите българи наричани в древността траки на такава огромна територия е доказателство за това, че дедите ни са били огромен народ, който е бил в състояние да изправи внушителна армия. Легионите на Рим не се спират нито със заплахи, нито с хитрости. Римската войска е професионална, а и по времето на Аспарух Римската Империя (Bизантия) притежава стотици хиляди войници от различни национaлности.
Няма съмнение, че дедите ни са били силни и храбри хора, но, за да победи империя се иска голяма войска. За да се задържи голяма територия се иска голяма войска, а най-многолюдният народ на Европа в далечното минало са траките, които в по-късни времена са наречени българи.
По времето на Аспарух една част от траките наречени още българи е била подвластна на Рим но много от дедите ни са живели на свобода, на север от Дунава където са имали своя независима държава. Тази информация е спомената в Именника на българските владетели, в който съвсем ясно е казано, че 515 години преди Аспарух предците ни са имали княжество от другата страна на река Дунав.
От тази територия дедите ни нападат Римската Империя с цел да освободят родната си земя от окупаторите. Първото мащабно нападение е през 169-170 година. Тогава освободителите не само помитат граничните римски гаризони, но прекосяват цяла Тракия и стигат чак до Термопилите. Следващите векове опитите за прогонване на римляните продължават и през прословутата 680-681 това е постигнато.
През 680-681 не е създадена държавата България, а е извършено обединение на дедите ни, на тези живеещи под римска власт и на свободните ни предци живеещи на север от Дунава. По данните от “Именника” началото на българското княжество е някъде през 165-170 година, а точно тогава е и първия опит за освобождение на окупираните от Рим наши земи.
Княжеството на дедите ни основано през 165-170 година е само едно продължение на по-старата държавна традиция, която император Траян прекъсва през 105-106 година. Докато държавната традиция на гърците, галите, иберите остават прекъснати, то дедите ни успяват за около шестдесет години да се съвземат и отново да положат основи на нова държава. В началото тя няма старата си мощ, но през 270-та година дедите ни изгонват всички римски легионери и колонисти от Северна Тракия (Дакия). Четири века по-късно са освободени и земите на юг от Дунава.
По време на властването на императорите от тракийски произход, дедите ни под римска власт са имали приличен живот. Веселин Бешевлиев съобщава, че дори в селата ни е имало по два кмета, един римски и друг от представителите на предците ни.Това свидетелства за уважение към предците ни. Константин Велики дори изгражда Плиска, Преслав, Силистра и др. градове. Юстиниан Велики създава самостоятелна църква за нашите деди.
За жалост присъствието на траки на престола в Константинопол е прекъснато след царуването на император Фока 602-610 година. Настават тежки времена и двете групи наши предци осъзнават, че не се ли обединят ги очаква асимилация и изчезване.
Несъмненено е имало различия между дедите ни. Имало е и такива, на които се е искало римското присъствие в страната ни да е вечно. Подтиснатото население обаче, а и свободните наши предци копнеещи да се върнат в старата си земя Тракия са желаели да прогонят окупатора колкото се може по-скоро.
Несъмненено е имало различия между дедите ни. Имало е и такива, на които се е искало римското присъствие в страната ни да е вечно. Подтиснатото население обаче, а и свободните наши предци копнеещи да се върнат в старата си земя Тракия са желаели да прогонят окупатора колкото се може по-скоро.
За наше щастие групата на търсещите свобода и независимост е била по-голяма. Към тях се присъединяват и не малко легионери от тракийски произход. Войниците са се набирали от селското население, а именно то е пазело ревниво стария си език и култура, които императорите от чужд произход са заплашвали.
Не чудо, или болест кара Константин Погонат да бяга, а огромната армия на нашите предци. Лишен от подкрепата на голяма част от легионерите си, Погонат няма друг избор освен да признае държавата на дедите ни и да започне да им плаща данък. Този данък не е бил нищо друго освен компенсация, обещетение за шестте века, през които Рим източва богатствата на страната ни.
Разбира се римските императори не се примиряват със загубата на Тракия. Земята ни е богата, от нея са изтичали злато, сребро, мед, желязо, жито и други блага, които са поддържали стандарта на живот на империята. Признаването на България от Рим е и огромна загуба на престиж, нещо, с което властващите в Константинопол не могат да свикнат. Те не спират със заговорите си срещу дедите ни, постоянно сключват съюзи с различни народи, които да използват срещу нашите предци.
След векове идват и тъмни времена за нас, има реална заплаха за просъществуването ни, но всеки път дедите ни оцеляват. Това също не е чудо, а се дължи на единството на предците ни и обичта им един към друг. По време на всяко подтисничество едни българи са се изправяли, за да помогнат на други. Винаги се е намирал някой, който да помогне на ограбените, изтезаваните и поруганите, а и да отмъсти за тях.
Днес небето над нас отново е черно и отново както и в миналото изходът е един – да си подадем ръка и да действаме за общото благо. Няма чужденец на когото да сме по-мили от неговите хора, всеки си държи на своето, всеки иска неговия народ да пребъдне. Наше право е и ние да искаме това, а наше задължение е да го направим. Днес ни има защото дедите ни превъзмогнаха различията си и се обединиха. За да има бъдеще за децата ни трябва да се обединим и ние.
