Не знам дали светът преди Ковид беше „нормален“. Просто беше нашият свят – такъв, какъвто си го направихме. Беше ли удобен, безумно бърз, презадоволен? Да. За някои. Беше ли супер истеричен, разболяващ, експлоатиращ до крайност природа и направо цели общества, времето на депресиите, паник атаките, бърн аут- тите? Беше си.
Цялата ни схема е – работиш, работиш, работиш, работиш, за да отидеш да пазаруваш, пазаруваш, пазаруваш… и като усетиш, че ти свършват парите, тичаш обратно да работиш, за да може пак да пазаруваш. Това не знам дали е „нормално“, но е „нашето“ и ни е създало навици, от които един вирус просто не е достатъчен, за да ни откаже. Колкото и да си повтаряме, че от утре вече ще сме други, по-съчувстващи и по-добри, аз просто не вярвам, че ей сега ще се откажем от цялата тая пъстра лудница около нас, рязко всички ще забавим темпото и ще заживеем в мир и медитация близо до природата, ще се храним колкото да не сме гладни, ще сме по-мили един към друг – и съвсем чистосърдечно ще се откажем от едни блага, за да ги дадем на едни други хора от едни други континенти, които наистина живеят зле, за да има баланс и равенство. Звучи красиво, но направо утопично.
Дали светът ще се промени? Със сигурност, но не защото се случи Ковид-19 – или поне не само заради него. Скоро светът ще бъде тотално друг, просто защото идват супер технологиите и нищо няма да е такова, каквото го знаем.
Светът ще бъде друг и защото вече иска съвсем нова уредба. Старата му писна. Мен лично това, което идва, понякога ме вдъхновява, а понякога малко ме плаши. Обаче гледам децата, а децата винаги действат много терапевтично. Днешните просто се раждат други, други неща ги вдъхновяват, нашият свят им изглежда пълен с излишни предразсъдъци, по-жесток, отколкото е редно, по-мръсен, отколкото е редно. Тракат някакви исторически скелети в гардероба ни, пълен с герои, фигури, знамена, романи, които са ни вдъхновявали нас, а за тях са просто досадни и задължителни неща, които трябва да изучават в училище и не докосват по никакъв начин нито социалните им, нито емоционалните им рефлекси. И си казавам: ок, спокойно, те имат правото да направят живота си такъв, какъвто на тях ще им харесва да го живеят. Имат право да успеят или да се провалят. Имат право на своите революции и своите герои. Така че този вирус, който ни сполетя, и промените около него са една малка и нищожна част от глобалната промяна, която е издула платната ни, независимо дали на нас, на „стария екипаж“ му харесва, или не новият курс на времето…
Карантината ме свари по средата на една много работна година, както всъщност си ми бяха и предишните… Трябваше да имам три премиери на голяма сцена и снимки през лятото. Бях толкова уморена, почти всяка вечер тежки представления, репетиции през деня, че си казах – да, трябва малко да забавя темпото, да си почина… Но не си представях, че вселената ще разбере така буквално желанието ми.
Не изпитвам ужас от пропуснатите възможности. Не почувствах и необходимост да чета стихове, да пея и да танцувам в социалните мрежи, за да повдигам духа на хората и да им напомням за себе си. По-скоро ми се мълчеше. Исках да кротна малко в себе си и да се опитам да се чуя, да се опитам да помисля малко какво му има на тоя свят, какво ми има на мен самата…
Често мислех за текстовете от пиесата, която репетирахме преди карантината и не видя премиера – „Капитална грешка“ на Иван Панталеев. Този спектакъл, който беше почти готов – толкова абсурден, смешен и страшен едновременно, днес ми звучи пророчески… Сякаш Иван е знаел какво идва и сме се заигравали с бъдещето. Ето един цитат:
„За да дойде нещо ново, нещо старо трябва да си отиде. Първият облик на надеждата е страхът. Първата проява на новото – ужасът”.
Надявам се този спектакъл по текстове на Йодьон фон Хорват все пак да види бял свят. Ще ми бъде безкрайно любопитно как ще го възприемат хората. Хората от „нормалното“ ни вчера и неясното ни утре…
Теодора ДУХОВНИКОВА
https://www.ploshtadslaveikov.com/
