Мълчанието е злато, но често е и престъпление.
Няма да отделям място за това, колко са загрижени за мен приятелите ми и колко, никак не искат, да пиша и говоря.
Няма да сложа портрета си с драматично изражение на лицето и няма да проплача, че търся истината, а тя иска жертви.
Няма с големи букви да напиша, че ако нещо се случи с мен... Мелодраматизма оставям за други.
За себе си реших, че ще говоря и пиша, така, както до сега съм го правила...
Не търся одобрение и още по-малко похвали.
Ругатните не ме засягат, нито могат да ме разтревожат.
Пред мащабните дезинформации и манипулации на общественото мнение, на които ежедневно сме свидетели, пред неприкритото желание да бъде унижен, а защо не и унищожен един народ, пред подкрепата на правителство, което отказва да предаде на првосъдие предводители на фашистки формирования, пред безсрамните и напористи опити за налагане на необяснима за демокрацията, цензура - никой няма право да мълчи.
Защо го правят?!
Отговарям само за себе си.
Капката, която преля чашата на търпението, накара ме да изпитам погнуса и невъзможност да запазя мълчание, беше случайно попадналото ми интервю на последния „смел руски журналист“ /така беше представен в интернет/. Ако не се лъжа - Невзорни или нещо подобно.
„Смелият“ руски журналист /досущ, като повечето си български колеги/, предупреждаваше сънародниците си, че след войната с Украйна, ще трябва да търсят ново име за Родината си, защото ще се срамуват пред целия свят, да се наричат руснаци.
Ще се срамуват да се наричат руснаци?!
Това изречение ме вкамени и върна години назад, когато бяхме сочени с пръст, като престъпници, посегнали на живота на най-светия човек на планетата - Папа Йоан Павел Втори.
Помните ли?
Няма да разказвам – влезте в Google, потърсете "Българската следа" и „Делото Антонов“. Едни ще си припомните , други ще се запознаете с това, как покушението срещу Папата, превърна България в синоним на тероризма.. Надявам се да разберете, как сме се чувствали ние, като българи тогава...
Вярвам също, че връщайки се назад във времето, ще направите аналогия със сегашната, не по-малко брутална пропаганда и ще се замислите, какво искат да скрият от нас, налагайки ни цензура....
Тогава светът и не само католическият, беше като разбунен кошер срещу България – сателитът на СССР. /Сега, поне се „отсрамваме“, сменихме СССР със САЩ…/
А ние трябваше да пътуваме, да се състезаваме, да гледаме хората в очите, когато всяка първа страница на западната преса бе изпълнена с огромни заглавия за „Българската следа.“
Италия все още беше настръхнала срещу нас, когато дойде покана от Италианска комунистическа партия, за турне на „златните момичета“, защото смятаха, че като Световни и Европейски шампионки, с красотата, която носеха, момичетата ще покажат един друг образ на България, ще смегчат озлоблението и гнева на италианците...
Нито за секунда не съм се усъмнила в невинноста на Сергей Антонов, нито съм пожелала да бъда друга, освен българка.
Решението беше трудно, колебаехме се. Все пак гимнастичките бяха на по 16 – 17г. - деца, а трябваше да застанат лице в лице с омразата и презрението на един народ срещу Родината им…
Разговаряхме с отбора, взехме съгласието на родителите и заминахме.
За това, което преживяхме, ще продължа утре.
Нешка Робева
