Един ден Европа се събуди в реанимация. До леглото ѝ стоеше “доктор” Марио Драги

Един ден Европа се събуди в реанимация. До леглото ѝ стоеше “доктор” Марио Драги.

Мониторите бипкаха равномерно. Икономиката още дишаше. Индустрията мърдаше. Парите бяха налице.
Само политическата воля я нямаше. Изчезнала. Като чадър в Брюкселски дъжд.

Лекарят се наведе и каза тихо, но без заобикалки:
„Проблемът не е, че Европа е слаба. Проблемът е, че 27 души се карат кой да държи волана.“

Европа се опита да каже нещо, но от устата ѝ излезе само: „вето“.

Марио Драги въздъхна. Той беше виждал това и преди – в Италия, в Брюксел, в кризите. Знаеше диагнозата. И знаеше, че пациентът мрази лекарството.

„Трябва операция“, каза той.
„Федера…“ – започна, и някъде в залата токът примигна.

Федерация е думата, която в Европа се казва шепнешком … като проклятие.

В Париж някой изпусна чашата си.
В Източна Европа някой се прекръсти.
Крайната десница скочи: „Ето! Казвахме ли ви!“
А Макрон се направи, че говори по телефона.

Иронията беше пълна – половината държави в стаята вече бяха федерални по принцип … Германия. Италия. Испания. Белгия.
Но Европа като федерация? Не, не, това вече е прекалено.

Драги махна с ръка:
„Спокойно. Не говоря за истинска федерация. Такава с конституция, знамена и нови химни. Няма условия за това. Не още.“

Хитростта на стария банкер… Той се усмихна леко и каза: 
„Говоря за нещо по-европейско. Да го направим… без да го наричаме.“

И посочи еврото като пример.
Всички го имаха в джоба си. Всички го използваха.
Никой не се замисляше, че Европейската централна банка е по-мощна от повечето национални правителства.
Тя си беше федерална институция.
Само че без табелка „федерална“.
В чисто европейски стил с пълна творческа неяснота.

„Така го направихме“, каза Драги.
„Който искаше, влезе. Който не искаше – по-късно. И после се оказа, че всички сме вътре.“

Това е нещо като планът „Шенген, но със по- сериозни неща“

След това дойде новото предложение -  за отбрана, за индустрия, за 
данъците и външната политика.

„Нека започнат тези, които искат“, каза Драги.
„Ако трябва – извън договорите. Без вето. Който реши, да се включи после.“

Някой прошепна: „Шенген?“
„Да“, кимна той. „Само че този път не е за паспорти. А за танкове.“

В залата стана тихо.

Светът не чака…
Навън светът не беше особено търпелив.
Вашингтон вече използваше сигурността като разменна монета.
„Искате защита? Добре. А тарифите?“
Тръмп не обичаше сложни конструкции.

Войната в Украйна върна големия въпрос:
Как се управлява Европа с 30 и повече държави, ако всички имат право да кажат „не“?

Отговорът естествено беше ясен…
Но никой не искаше да го каже на глас.

Лидерите гледаха Европа на леглото.
Всички искаха тя да е силна, но никой не искаше да плати цената.

По-лесно беше да се говори за „сътрудничество“.
По-трудно – за власт.
По-удобно – за бъдеще.
По-страшно – за решения.

А обществото? То започваше да губи търпение.
Евробарометърът го показва.
Хората искаха Европа, която действа. Не която заседава.

Финалът…

“Доктор” Драги си тръгна от стаята без да вика.
Той не беше революционер. Беше банкер.
Знаеше, че в Европа нищо не става с гръм.
Само остави рецептата на масата, а на нея пишеше:
„Не е важно как ще се нарича. Важно е дали ще работи.“

И … в този момент в стаята влиза България..

Докато големите обсъждат „прагматичен федерализъм“, България е на картата като територия, не като фактор.
Ако влезе – ще плаща повече пари за отбрана, повече участие в чужди решения, по-малко глас в собствените си приоритети.

Ако не влезе – ще остане отвън, без достъп до общи фондове, без участие във вземането на решения, с „отворена врата“, но затворена реалност.

Изборът ще бъде представен като „доброволен“, реалността ще бъде безалтернативна.

За обикновения българин това няма да се преведе като „федерализъм“,
а като по-високи сметки, по-големи военни разходи, по-малко национален контрол и повече решения, взети някъде другаде.

Въпросът вече не е дали Европа ще стане федерация.
Тя вече се държи като такава, когато ѝ е удобно.

Истинският въпрос е друг:
ще има ли България глас в тази „операция“, или ще бъде просто “упойката”?

————-
Росица Калинова