Изглежда се свиква с всяко обвинение, свиква се с нищетата от спотаените и мизерните духом

Твърде тъжно е, че общността към която принадлежа, винаги е била склонна към канибализъм. Завист, егоизъм, конспирации и мълви могат да унищожат всяко добро намерение или дори скромно желание за успех сред сполетялата ни нищета. Съмнението е заслужена пандемия, случайното явление се превръща в хирургия на измъчен в съмнения електорат лишен от еротиката на мечтите за щастие.

Изглежда се свиква с всяко обвинение, свиква се с нищетата от спотаените и мизерните духом. Свиква се с обезумелите от нещастие в „непосилната лекота на битието“. Изгражда се навик да бъдеш презрян, труден неочакван занаят. Не е дело за занаятчии, майстори са нужни…

Но има нещо, с което не се свиква. Раните нанесени от себеподобни остават дълбоко. Лечението с хвалби и гальовност е невъзможно. Злокачественият тумор не се лекува с подсладен чай. Мълчанието е здравословно.

И ей-тъй-на ще останем в самотата на своя разум и мечти. Ще представляваме екзотична общност от несбъднати идеалисти. Ще живеем мрак, но ще бъдем прави.

И винаги ще бъдем сред онези три процента, от които нищо не зависи бидейки безкрайно зависими.

Защото щастието на нашата съвест е обречено и отдавна превзето от перверзията на простоватия маргинал.

Но ние сме съвършени.

Врагът е сред нас.

Велислав Минеков