Просто ми се иска повече човеци! И погледи, в които има душа.....

Много забравиха, че са хора. Човеци трудно се откриват. Личните вселени се въртят около егото, а емпатията е непозната дума, която никой не търси в речника. Вече никой не плаче на "Малката кибритопродавачка"....какво говоря, вече са малцина тези, които четат разказа. Всеки ден убиват жестоко по някое коте или куче - ей така, за удоволствие, от безсилието да направиш нещо със собствения си живот и получаваш удовлетворение само от страданията на безпомощните.

Всеки ден бездушието убива. Колко пъти забелязваме хората, стоящи самички и с угаснали очи. Да ги попитаме сами ли са, имат ли нужда от нещо? Колко пъти гузно подминаваме възрастните съседи, които трудно слизат по стълбите и не могат да отидат дори до магазина? Колко пъти виждаме биещи се деца, попържащи с грозни думи и подминаваме, забили поглед в земята?

Не друго, а бездушието и егоизма убиват човешкото в нас. Празни хора с празни души. На които вселената стига до границата на стаята им. Безполезен, празен живот, изпълнен със скука и агресия. Или примирение....

Там, където никой не носи светлина, мракът превзема всичко! Тъмните хора са болшинство. Но е достатъчен само един, който да носи светлина, за да разпръсне мрака. Винаги си спомням разказа за Данко и златното му сърце, което свети на хората в непрогледната гора.

Просто ми се иска повече човеци! И погледи, в които има душа.....

Елена Гунчева