Преди време след съобщението за смъртта на Дейвид Рокфелер напрегнах фантазията си, за да вляза в съзнанието му в предсмъртния му час. Тъй като вече го направих, сега мислено съм го заместил с друг не помалък "филантроп" - Бил Гейтс, който неистово иска да спаси човечеството, но не с антивирусните си комптърни програми, а със съвсем реални ваксини, които да допринесат за съкращаване на човешката популаия до "златния милиард". Уви, тези индивиди все още не са безсмъртни, въпреки неистовите им напъни в тази насока...
Напълно резонно е това, че богатите хора вече могат да си позволят невероятно дълъг живот. Те притежават огромно влияние, могат да получат най-добрите донорски органи и да използват най-модерните медицински технологии. За такива хора няма бариери. С добри гени и здраво тяло, те могат лесно да живеят до 100 години и дори да пресекат този праг. Струва си да си припомним само за Дейвид Рокфелер, на който 11 пъти са му трансплантирани сърца, от които 7 пъти успешно и живял в продължение на повече от 100 години!
Първата му трансплантация е през 1976 г. след автомобилна катастрофа.
Какво ли е да влезеш в кожата и съзнанието на умиращ милиардер? Какво по-различно мисли и чувства от нас, обикновените хора? Да опитаме...
Част от имението му е превърнато в свърхмодерна кардиологична болница, с операционна и реанимация и денонощно дежурящ медицински персонал с висша квалификация. Животоподдържащата апаратура приспивно жужи, но съзнанието му е будно. Дежурната медицинска сестра, четеше книгата си на приглушената светлина на нощната лампа, като вдигеше често поглед към него, сякаш след всеки прочетен ред искаше да се убеди, че всичко е наред.
Някога крал на Уолстрийт, сега бе привързан към болничното легло и се бе превърнал във васал на смъртта. Лежеше самотен и безпомощен, оставен на грижата на наемници с тръбички в ноздрите и маркучи във вените. Питаше се, дали и други като него са вече така примирени?
През дългите, както за всички болни нощни часове, той гълташе кислород от апарат и размишляваше.
„Едно от неудобствата да имаш ум, бистър като кристал, когато си на 100 години е, че знаеш всичко за властта, за придобиването и използването и. Както и за въздържането от употребата и. Живота без власт е нетърпим. Какво би могъл да направи старец като него, макар и с ново сърце? Не би могъл да спотува, да има жени, да се наслаждава на храна и питиета. Единственото удоволствие на стария човек е властта. Какво лошо има в това? Една от големите мистерии на човешкото поведение е, как хората действат срещу личния си интерес.
Гордостта проваля живота им. Завистта и самозаблудата ги тласкат по пътища, водещи за никъде. Защо е толкова важно хората да поддържат образа си в собствените си очи? Има такива, които никога не биха се подмазвали, никога не биха ласкали, отстъпвали, мамили, не биха извършили предателство. Има и други, които живеят в злоба и завист към по-щастливата съдба на околните.
Миропомазан с властта на парите, той бе канен и участвал в събития, разтърсвали света. Властваше на Уолстрийт, в световни банки и корпорации и бе спомогнал за формирането на самия свят, в който живееха хората. Когато говореше за класите, твърдеше че хората с много пари трябва да са жестоки и да се отбраняват и че бедните трябва да станат престъпници, защото им се налагало да се борят срещу закони, писани от богатите, за да защитят парите си. Твърдеше, че социалните помощи са подкуп, чрез който се пречи на бедните да почнат революция.
Религията, според него се предписваше като вид лечение. Правителството и обществото не влизаха в сметките му, макар че беше патриот. Представата за свободата му беше пределно ясна. Би могъл да печелиш хляба си като роб, без достойнство, или надежда. Би могъл и да печелиш, като накараш другите да те уважават.
Семейството ти е твоето общество. Що се отнася до ближния му, тоест до другите хора и дефектните структури на обществото, можеха да вървят по...дяволите! Колко жестоко е, че си спомня по-често лошите неща, които е извършил, отколкото добрите. А с парите му бяха построени болници, храмове, старопиталища, бе правил много добрини. Прекрасен, значим, безценен живот...
Мислеше си и за любовта. По някакъв любопитен и особен начин, тя бе най-търгашеското нещо в живота му. О, тези интелигентни и своенравни красавици, минали през леглото му, колко очарователни бяха и как почти всички оправдаха преценките му. Сега вече бяха съдии, главни редакторки на списания, телевизионни и филмови звезди, фактори на Уолстрийт. Колко коварни бяха в любовните си връзки с него и как ги беше надхитрил. Но, без да им отнема това, което им се полага. Не изпитваше вина, а само съжаление. Те, както и той бяха разбрали какво е любовта. Куха фраза, без съдържание...
На осемдесетгодишна възраст осъзна, че тялото му го предава, въпреки стимулантите и медикаментите. Физическото желание за любов изчезна, но образите от щастливата младост владееха съзнанието му. Именно тогава реши да използва млади жени, които да лежат невинно в леглото му, само за да ги съзерцава. О, тази немощна перверзия, толкова ненавиждана и подигравана от младите, които също ще остареят. А какъв покой даваше на немощното му тяло гледката на красотата, която не можеше да обладае. Каква чиста наслада... Гледаше издигащите се хълмчета на гърдите, увенчани с малка червена роза, бялата и гладка като сатен кожа. Тайнствените бедра с блясъка на закръглената плът, изненадващия триъгълник в различни цветове, а от другата му страна съкрушителните задни части, разделени от две изящни полукълба. Толкова много красота, мъртва и загубена за сетивата на тялото му, но палеща милиардите мъждеещи клетки на мозъка му. А красивите им лица, с фините ушни миди и блестящи черни, сини или зелени очи, беззащитните устни, толкова достъпни за удоволствия и рани. Той ги гледаше преди да заспи. Протягаше ръка и докосваше топлата им плът, сатена на бедрата и хълбоците, пламтящите устни и рядко, о, толкова рядко погалваше триъгълника, за да почувства туптящия му пулс. Там имаше такава утеха, че той заспиваше и това смекчаваше ужаса на тревожните му сънища. В сънищата си мразеше младите мъже и искаше да ги унищожи. Сънуваше мъртви тела, разхвърляни в окопите, издавени моряци в потъващите кораби, небеса с падащи, горящи самолети.
Той сънуваше наяве. Но, пак наяве разбираше, че сънищата му са проява на старческата лудост в отвращение от собственото му тяло. Мразеше сбръчканата си кожа, кафявите петна по ръцете и лицето, тези отвратителни лунички на смъртта, отслабващото си зрение, хилавостта на крайниците, поредното трансплантирано, но угасващо сърце, злото, разяждащо като тумор ума му, уви все тъй бистър. И си помисли, колко е жалко, че орисниците идват при люлките на новородените деца, за да им дадат вълшебните си подаръци. Тези деца нямат нужда от тях, старците като него би трябвало да получават такива подаръци. Особено, такива като него, с ум, бистър като кристал.”
Отвън се чуваше раздвижване. Първата утринна светлина изпълва стаята. Вижда как медицинската сестра угасва нощната лампа и затваря книгата, а после поглежда монитора. Беше малко тъжно, че умира сам с тази непозната жена, след като толкова много хора го обичаха и уважаваха. Усети, че сестрата разтваря клепачите и допира ухо до гърдите му. После стаята се изпълни с ярка светлина. Голямата врата на помещението се отвори и се изпълни с хора с бели престилки. Почувства как го удрят с юмруци в гърдите и се учуди защо. В главата му се носеше облак и съзнанието му потъна в мъгла. През тази мъгла долитаха писъци. В гладния му за кислород мозък се оформи мисълта. „Така ли умират боговете”? Усети електрошоковете, сърдечния масаж и разреза, който направиха, за да активизират с ръчен масаж сърцето му. А след това настъпи мрак, по-черен от всичко...
Целия Уолстрийт щеше да тъжи, но най-много медицинската сестра, която имаше три деца и никак не и бе приятно, че пациента умря през нейното дежурство. А имаше репутацията на най-добрата сестра...
Светослав АТАДЖАНОВ
