Човек започва да расте едва в момента, когато може да си позволи да разочарова родителите си ❣︎ ❣︎ ❣︎
Децата на “перфектните” родители трябва винаги да са перфектни също ❣︎ ❣︎ ❣︎
Те не могат да разочароват тези невероятни родители. И остават малки, понякога цял живот.
Човек започва да расте само в момента, когато може да си позволи да разочарова родителите си.
С това им показва, че вече може сам да решава за себе си, да стои зад решенията си, да носи последствията от грешките си, да поема отговорности като голям.
В един момент всеки трябва да може да се обърне назад, към родителите си, и да може да им каже:
“За всичко, което направихте за мен и ми дадохте, аз ви благодаря и от тук натам продължавам по своя път сам, защото съм пораснал човек.”
☹︎ Децата на перфектните родители цял живот не могат да си позволят да направят това.
☹︎ И с перфектното си възпитание и образование, те живеят живота си в затвор.
Нещастни.
Обречени.
☹︎ Това е капанът на нуждата от одобрение, винаги, без значение на колко години са.
☹︎ Вечно търсейки одобрението на перфектните си родители, тези хора няма как да са щастливи.
☹︎ Те не живеят своя живот, живеят представата на родителите си за техния “перфектен” живот.
Често имат професии, които не понасят и са супер успешни в тях, но не защото го искат, а заради родителите си.
А повечето от тях дори не си дават сметка за това.
Аз съм била свидетел не веднъж на моментите, когато хората осъзнават това за себе си.
Боли много.
Сега се сещам за един случай в Турция.
Жената е адвокат, много успешна.
Беше група за работа с детски травми, модул от тренинга за констелатори.
Всички по цял ден си спомняха и споделяха ужасни неща от детството си, неглижиране, тормоз, насилие, знаете.
Само тя мълчеше, споделяше, че се чуди какво прави там.
Имала е “перфектно” детство, с “перфектни” родители, които винаги са й говорили колко е прекрасна, колко се гордеят с нея, как е най-добрата във всичко.
Представете си, как може едно такова дете да диша спокойно и минута, как може да си позволи грешка, как може и да си помисли дори да направи някоя щуротия, нещо, което го кефи, но не би се харесало на мама и тати?
И едва на третия или дори четвъртия ден, тази жена разбра за себе си на какво е жертва.
И побесня, изригна, като страшен вулкан. Чувстваше се много зле.
Казваше, че всичко, което е чула в предишните дни е ужасно, но поне е ясно, открито, честно поведение на “непрерфектни” родители, нормални хора, също травмирани.
Техните деца обаче знаят, че са наранени, че имат травми, че имат какво да работят със себе си, за да излекуват раните си.
А в случаите като нейния, раните са намазани с масло и мед, поръсени с тонове захар, опаковани с чудни опаковки.
И това е нечестно, мазно, хлъзгаво, подмолно. И боли зверски, да разбере човек, че целият си живот е прекарал в златна клетка.
Самозалъгвайки се, че това са си неговите лични избори.
Тогава тя каза: “Аз не искам да съм адвокат, никога не съм искала. Аз всъщност искам да работя с деца.”
И сега, години по-късно, работи с деца.
Но за да излезне човек от затвора, първо трябва да осъзнае, че е в него…
източник:фейсбук
