Ще станем нормална държава, когато се пише повече за изгорелите вагони край Коньово - отколкото за станалите вече банални фръцни на Евро-председателството.
Злото пак ни сполетя в навечерието на светъл празник.
Но сега сме горди, понеже няма жертви: пътниците – истински герои, бързо се измъкнали, кондукторката - и тя героиня, не била заспала по време на пожара.
Изобщо – банален случай в Държава Герой.
Телевизиите използваха събитието, за да направят една вяла панихида на останалите скръбни истории – от влакът-крематориум край Червен бряг до погрома на Хитрино. И толкова.
Забравете, не си разваляйте празника.
Изгорелите вагони били на по 35 години, но редовно ги ремонтирали. Правилно: все пак, и Държава на Ремонтите сме.
Озверели сме за ремонти.
Особено се стараем да ремонтираме Миналото, да го натъкмим по днешните си вкусове.
Щипваме онова, което ни е нужно, останалото – в крематориума на безпаметството.
Както казваше Кончаловски – „Живеем във време на стремително скъсяваща се памет“.
На някои не им омръзва да хвалят „Младите“, това е новата мода. Особено ония, които се връщат тук.
Заради това ги представят като победители.
Те трябва да прикрият Големият Провал и да сложат усмирителна риза на Паметта.
Например, анкетират ги, как си представят Миналото.
Отговорите са забавно-остроумни - както се полага на успели хора.
Подиграват се на Миналото - без да си дадат сметка, че, всъщност, се подиграват на родителите си.
Сякаш сърцата им са пластмасови.
И толкова са опиянени от настоящето си, че изобщо не си представят бъдещето на родителите си – когато те подкарат скотското съществуване на български пенсионери.
Едва тогава /може би/ Младите ще прогледнат, за да схванат, че днешният им несмислен възторг от „Новото“ постепенно ги е лишил от елементарна социална чувствителност.
Сега-засега обаче шаржират Миналото, а медиите усърдно ги поощряват към това.
Но никак не се притесняват, че са абсолютни невежи по отношение на Настоящето.
Изобщо не са наясно, например, с всевъзможните издевателства на Прехода.
С чудовищният грабеж, наречен „приватизация“, за който ни завидяха дори руските олигарси, а те са гениални разбойници.
Сякаш не се и интересуват от тия неща.
За тях Миналото е „тъмно място“, някаква тъмна паст – зловеща и вонлива.
Обаче великолепният Джон Банвил казваше, че ако не осъзнаем докрай нещата от Миналото, тогава започваме произволно да го изобретяваме.
Странното е, че Настоящето съществува напълно безметежно пред погледа на Младите.
Истината се процежда оттук-оттам, но те бързо я забравят, ако изобщо й обърнат внимание.
Ето, Софийският университет обявил нулева година за специалността „медицина“ – и това в една страна, в която здравеопазването е някаква мистерия.
Дистанцията, вежливо казано, между най-бедните и най-богатите българи продължава да се увеличава: бедняците вече се задоволяват с осем пъти по-малко от богатите.
Една пета от младите хора нито учат, нито работят.
Насилието е нещо обичайно за младите, особено за циганите: наскоро двама храбреци направо транжираха
70 годишен безпомощен мъж с 32 удара с нож.
През последните три години парите, които нашите клетници-емигранти пращат на близките си, са повече от чуждите инвестиции.
Българските ученици са на едно от първите места в ЕС по употреба на наркотици.
ЦРУ ни похвали, че смъртността у нас е като по време на война.
Може да се изредят още много мрачни примери за мащабите на Погрома.
Обаче „тогава“, в Миналото, се е чакало с часове за килограм мандарини – важно е Младите да знаят това.
Докъде ще я докараме, ако толкова сервилно „изобретяваме“ Миналото за текущите си нужди?
Според Исак Башевис Сингер, ако позволите да обезпокоя духа му - „Човек не може да се нахрани с Миналото“.
То обаче е утешението на милиони хора у нас, на които гнусливо подхвърлят огризки от Настоящето.
След всичко това, Целувачът Юнкер казва, че „България е неговото вдъхновение“.
Това е ключова фраза – защото тя ни отвежда направо в Театъра на Безсрамието.
На господин Ю принадлежи и друга, още по- скверна фраза.
Медиите обаче сякаш не я чуха, може би защото тя е била цензурирана в сайта на Министерството на Европредседателството.
При откриване на Председателството, господин Ю дословно казал следното /по вестник „Сега“/: „Трябва да знаете – ако бях отказал да подпиша, нямаше да сте член на ЕС /?!/. Така че, бъдете благодарни, че бях в добро настроение /?!/, с оптимистичен поглед към бъдещето. Защото много години, като премиер и като финансов министър, аз се възхищавах на постиженията на българското общество, най-вече на най-бедната част на българското общество – колко усилия, колко жертви бяха направени от всички онези, които силно вярваха в европейското бъдеще на България“/край на цитата/.
Ето, така се пребивава в тази кухост, наречена Европейски съюз.
Ю бил в добро настроение - и в това е българският късмет. Грозно до повръщане.
Особено нелепо е споменаването на „усилията и жертвите, направени от българските бедняци“ – какви точно, това е тайна, известна единствено на Ю.
Обаче на нашите хорица и през ум не им е минавало, че един ден мизерният им животец ще бъде артикулиран като някакъв подвиг, и то за нуждите на един политически кинкалерист.
Е, добре, тия жертви вече са „компенсирани“ и Властта не престава тъпоумно да се хвали, ето как: по новогодишните празници се харчели по 10 милиона лева на час за подаръци и развлечения; 450 хиляди души щели да пътуват у нас и в чужбина по време на Великденските празници. Ами останалите – те какви ще ги дъвчат?
Как се отнасят Младите към тия неща?
Не е известно, а и никой не ги пита.
Истините на Настоящето за тях са недостъпни.
Като какви човеци ще се състоят те тогава?
Държавата пък упорито разчита на плацебо ефекта: на пациента се дава хапче, което е напълно безполезно, но той вярва, че то лекува.
Колцина все още са омагьосани от този ефект?
Пребройте идиотите.
Във всеки случай, очевидно е, че оскотелият пенсионер с 200 лева милостиня изобщо не е податлив на
плацебо-измамата, но това е без значение за Властта.
***
МИСЛЕНЕ ПО ИСТОРИЯТА/БЪДЕЩЕТО
ПОСЛЕСЛОВ
Дописката ми „Турски заплахи“ предизвика яростни коментари и словесни сблъсъци.
Някои шарлатани ме упрекват, че подбуждам към „етническо“ противоборство.
Нищо подобно, разбира се.
Просто приканвам да насочим погледа си към онова, което се случва с нашия народ, който сякаш е оставен на произвола – и към онова, което го очаква в Идващото Време.
Читателите разбират това.
Техният разговор оставя усещането за една общност, която се отнася с интерес и с уважение към Историята ни.
И която ни убеждава, че тя не е оставена да страда сама, захвърлена някъде от Новите Еничари, които се сещат за нея само по празниците - и то така, че съвсем да се разделим/рацпарчетосаме.
Едно МИСЛЕНЕ ПО ИСТОРИЯТА, което усещам в читателските мнения, е не само нужно - то дава знак, че все още сме живи.
