Десети ноември 1989 година. Дата, която смятахме за деня на освобождението ни от диктатурата, а всъщност датата, на която започна нашето унищожение. Ние - наивните деца на прохождащата демокрация, ВЯРВАХМЕ. Че бъдещето вече е наше. Но най-вече всички вярвахме в това, че ще има банани не само по Коледа, че ще можем да си купим готини дънки, че ще пътуваме.
Мечти. Това беше времето на мечтите. Погледнете сега лицата и очите на тогавашните мечтатели. Живите мъртви. Живеещи в постоянен стрес. С умрели очи. И примирение. Примирението на провалените поколения.
Тогава не се проведе революция. Проведе се преврат, част от един световен план. Каквото и да говорят, Горбачов и неговата перестройка бяха по-разрушителни и от атомна бомба. Като тънка нишка се вижда дългата ръка на тези, които управляват света. Защото няма революции, които да са спонтанни, неорганизирани и не в съответствие с плановете на световните лидери.
Не вярвахме, като чухме за Тодор Живков. Ходихме при съседите и тихо питахме: "Ти чу ли? Наистина ли се случи?". А след това ни понесе шеметът на мечтите. В които се виждахме свободни, инициативни, милионери и най-вече - банани за Коледа и дънки "Ливайс" като подарък. Толкова много си вярвахме.....
Тогава нещо ме подразни. Изкуственият патос на новите демократи. Имаше нещо нередно. Особено нередно. Когато седнаха заедно на някаква кръгла маса, вместо да потърсят отговорност. Когато на тъмно и под масата продадоха нашето бъдеще срещу власт и пари за тяхното бъдеще. Или всъщност те си бяха отгледани за опозицията...
Тогава се кълняхме, че няма да допуснем прост лидер да ни управлява. Защото се срамувахме от народното говорене на Тодор Живков. А днес Борисов ни говори на "бе", казва ни, че сме "матриял". Презира ни и ни счита за врагове. Ходи с развлечени дрехи и от километр си личат липсите - на интелект и възпитание. А нас ни е срам. Не точно от Борисов, а от грешката, че за 30 години не само допуснахме да се унищожи всичко, което вече имахме, не само че лишихме децата си от бъдеще в България, но допуснахме да ни управлява човек, който дори Тодор Живков приемаше само като обслужващ персонал.
Сега мечтаем за сигурността на онова време. Не за свобода, защото видяхме, че в капана на свободата попадна цял един народ. И се оказа, че илюзорната свобода е сиренето в капана. А той щракна и се оказахме затворници на собствения си избор! Мечтаем за напълно безплатното и много качествено здравеопазване, на грижата за всеки един човек. Мечтаем за образованието, което тогава получавахме, а нашите деца учат, че Баташкото клане е руска хибридна атака в учебниците, а турците са просто представтели. Мечтаем за онзи, истински вкус на българската луканка, кисело мляко и топлият вкусен хляб сутрин. Загубихме ги безвъзвратно, докато напускахме оазиса и тичахме в пустинята, увлечени от миражи....
Българи.....минута мълчание! В памет на убитите мечти. В памет на изгубените поколения! В памет на бъдещето на децата ни, което с нашите избори убихме! Да помълчим.....
Елена Гунчева
https://elenaguncheva.blogspot.com/
