В балканския театър на сенките най-лоши са страховете от миналото
Онзиден, след като се видя с премиера Ана Бърнабич - вероятно най-одумваната жена в Сърбия, и нейната правосъдна министърка Нела Кубурович, шефката на българската дипломация Екатерина Захариева отиде директно в Албания, където по същото време среща имаха две други светлокоси дами - Радмила Шекеринска и Мими Кодели - военните министри на Македония и Албания.
Дали намаляващите нива на тестостерон в междудържавната политика на Балканите ще доведе до дългоочаквано зачеване на ново регионално сътрудничество? Или прословутото балканско надцакване
продължава с
други средства и
просто изглежда
по-добре в рокля
и на висок ток?
Случи се така, че първото официално държавно изявление от българска страна по повод дългоочаквания договор между София и Скопие дойде именно от Захариева, и то докато бе в Тирана.
Един кадър от пресконференцията на външните министри на България и Албания изглеждаше заради играта на сенките от прожекторите като че ли България и Албания са във виртуална прегръдка. Прегръдка за сметка на Македония, както може би някой в Скопие би си помислил. У такъв човек би се зародило и съмнението, че не само мизансценът в българо-албанския кадър е с търсен ефект, но и цялата балканска совалка на българската дипломация е предварително премислен ход. Пак заради Македония. А
нима всичко това
е случайност?
Да подозираме съседите във вероломство, винаги е било най-естественото чувство в балканския театър на сенките. Параноичната шизофрения, с която от толкова дълго време живеем по тия земи, не се лекува лесно и ще продължи да ни мъчи.
Затова и някак си трудно идва радостта от факта, че след близо 20 години на безсмислени пререкания България и Македония, изглежда, се приближават с една стъпка по-близо до нормалността. Фаталистите по природа също не смеят още да се радват, за да не мине на 1 август котка път или пък не дай боже, някое развалено яйце да бъде запокитено по Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония.
Защо би имало
хора, които са
срещу договора?
Причините са много, но само един малък пример би бил достатъчно показателен за какъв чугун в главите става дума.
Както се разбра от хора, работили по документа, най-голямата и основна тема за спорове около този договор не е толкова в членовете или пък алинеите, а в едно изречение от преамбюла.
Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им...
Четейки това, нормален човек, без значение македонец или българин, никога не би разбрал, че става дума за проблемно изречение. Защото не би схванал къде точно е проблемът. Дали в общата история? Или това, че народите са два, а не един?
Това е екстензия (казано на чист македонски) на безплодните дългогодишни усилия да ровим дълбоко в миналото, за да открием възможно най-много неща, които биха могли да ни разделят.
Сигурно затова член 8, алинея 2 от договора предвижда създаването на мултидисциплинарна, експертна комисия по исторически и образователни въпроси, чиято цел е да задълбочи взаимното доверие. Дано да го задълбочи, но нека преждевременно не хвърляме радостно шапка, защото в един момент комисията ще стигне до края на IX и началото на X век и тогава може да минат повече от предвидените по договор 3 месеца. Защото неминуемо ще се изпречат пред
стария глупав
спор възможно ли е
Самуил да е цар и
на македонците, а
не само на българите?
И после ще бъде изваден доводът за разгромилия го византийски император Василий II, който е наречен Българоубиец, а не македоноубиец. Той няма и как да бъде наречен македоноубиец, защото самият той е македонец. Имам предвид, че е от Македонската династия, управлявала Византия от 867 до 1056 г.
Но пък да не забравяме, че именно по време на управлението на македонската династия Византия успява да християнизира България, тогава е създадена и кирилицата и всичко това е част от разцвета на самата империя, повехнала със смъртта на Василий II... И ето ги пак сенките от миналото. Влезе ли се в тия води, няма излизане! Това е сигурно. Вероятно не само експертите, но и всички, положили усилия за този договор, го знаят много добре.
Премиерът Борисов наскоро говори пред българските посланици в чужбина, казвайки им, че ние в България предпочитаме да се гордеем с битките при Ахелой и Траянови врата, но България е била най-силна по друго време - когато са я управлявали не отлични военни стратези, а добри дипломати.
Явно това е и неговата лична стратегия, защото, както сам добави, нещата днес са различни и с 9 самолета не бихме могли да спрем нито руските, нито турските изтребители. Решението е добра дипломация, подчинена на добросъседство и разбирателство, с разширяване на инфраструктурата и свързаността, каза тогава Борисов.
Проста логика, добави той,
където си дал пари
за газопроводи
и магистрали, после
не отиваш да бомбардираш.
Като се има предвид, че към предстоящия за подписване договор с Македония има още две споразумения - едното за изграждане на железопътна линия София - Скопие, а второто за газопровод между двете държави, очевидно никой у нас няма намерение да бомбардира Македония.
Хубаво е най-накрая и в Скопие да го разберат. Макар че през 90-те години България изглеждаше също толкова улисана в безсмислени страхове и дебати, които се оказаха единствено пилеене на време.
Днес със сигурност изглеждаме като препатили роднини, които се опитват да предпазят близките си от своите собствени грешки и несбъднали се кошмари. А в усилията да запазим вратата на ЕС отворена за съседите си изглеждаме обезсърчително искрени. Каквото и притворство да ни приписват.
Берлинският процес и перспективата за разширяването на ЕС в Западните Балкани явно е новата мантра на правителството. Това бе и най-сериозно засегнатата тема по време на балканската совалка на външния министър Екатерина Захариева. И в Албания, и в Сърбия тя не остави никакво съмнение у домакините си, че бъдещото им членство в Евросъюза е сред приоритетните задачи на българската дипломация. Те от своя страна демонстрираха нагледно старата балканска максима, че всичко, което ни разделя приключва в момента, в който седнем заедно на една маса.
На тази маса най-накрая трябва да седнем и с Македония.
Георги Милков
http://24chasa.bg
