Близо век просъществува Първата турска република. Нея вече я няма. Провалилият се опит за преврат преди една година беше катализаторът, който ускори прехода към Втората турска република. Ататюрк създаде републиката в Турция през 1923 г. и я ориентира към Европа. След 1960-та военните свалиха четири правителства, но след всяка една от тези интервенции Турция се връщаше към парламентарната демокрация. Сто години по-късно Тайип Ердоган срина досегашната ориентация на републиката. Той я преориентира към Изтока и постави себе си - като президент с огромни правомощия - в центъра на политическата система.
В продължение на години усилията на Ердоган за нова конституция и президентска форма на управление оставаха безрезултатни. Той не успяваше да постигне това, независимо че свали имунитета на редица опозиционни депутати. Едва след провалилия се опит за преврат в страната възникнаха условия, които му позволиха да реализира намеренията си. Затова още в нощта на пуча - на 15 срещу 16 юли - той заговори за „дар от Аллаха". Лидерът на опозицията Кемал Калъчдароглу обаче, който е председател на създадената от Ататюрк „Републиканска народна партия" говори за „направляван преврат". Според него, на Ердоган са били известни плановете на пучистите, така че е можел да блокира техните намерения още в зародиш.
Също тъй тежки са обвиненията на противниците на Ердоган, че самият президент стои в дъното на преврата. С въведеното от него извънредно положение Ердоган действително обезвласти парламента и правосъдието, след което на практика циментира тези промени с новата конституция, която беше одобрена от 51% от турците. Без земетръса, предизвикан от неуспешния опит за преврат, Ердоган навярно никога нямаше да събере въпросното минимално мнозинство. Оттогава насам всеки дебат в Турция минава под знака на събитията от въпросната нощ. Няма събитие, което да не е било обвързано с опита за преврат, извършен от съвсем малка част от турските военни.
"Новата Турция"
Драматичните часове във въпросната нощ и убитите през нея 249 души, се превърнаха в лайтмотив на „Новата Турция", която Ердоган обяви след края на краткото либерално интермецо. Ататюрк създаде Републиката във време на война за независимост от европейските окупатори. Ердоган днес зове да се защитава тази независимост от външните и в още по-голяма степен - от вътрешните врагове. Това говори за манталитет на капсулиране спрямо външния свят.
За Ердоган част от нацията са само онези, които са му лоялни и които не поставят под въпрос патерналистичната система, управлявана от него. Когато говори за "моя народ", той има предвид само лоялните към него турци: „Моят народ не иска да влиза в ЕС". Онзи, който не принадлежи към въпросната нация, явно е неин враг, а пропагандата неспирно тръби, че от тези врагове произтичали постоянни опасности. Най-големият си враг Ердоган съзира в лицето на Движението на проповедника Гюлен. Пропагандният апарат и до днес го смята за кукловод на опита за преврат, но не дава никакви доказателства.
До ранга на постоянна екзистенциална заплаха за републиката са издигнати също кюрдската ПКК и т.нар. „Ислямска държава". Извънредното положение дава благоприятни възможности да бъдат обвинявани не само тези основни врагове, между които няма нищо общо, но и всички останали, които отхвърлят религиозно-консервативните цели на Ердоган. Още в началото на 2014 Ердоган поде масивна вълна на уволнения и арести, за да прочистел страната от "нечисти елементи". След неуспешния опит за преврат това „прочистване" придоби гигантски размери. Краят на тези чистки не се очертава, никой не може да е сигурен, че няма да се окаже на мушката на властите.
Растяща самоизолация
Жертвите бяха и са предимно прозападно ориентирани държавни служители, военни и интелектуалци. Подсилват се позициите на евразийския блок, който е за ориентация към Русия и изповядва засилен турски национализъм, насочен навътре, както и засилено обръщане към османско-ислямските корени. Ердоган демонстративно избра за първите си четири чуждестранни пътувания след преврата именно цели в Азия и Русия.
Тази нова, авторитарна Турция вече не е подходяща като образец за развитието на арабско-ислямските си съседи, а и като партньор на Запада тя все повече отпада от сметките. Когато правителството в Анкара прогони германските войници от въздушната база в Инджирлик, то създаде нова турска военна база в Катар. Саудитска Арабия не беше уведомила Ердоган, че има намерение да изолира Катар, защото Рияд не смята Анкара за важен политически актьор. Турция се самоизолира и от традиционните си партньори на Запад, въпреки че турската икономика е зависима от европейските инвестиции.
Но Европа не бива да „отписва" окончателно Турция, защото Европа е единствената надежда за „другата половина" от Турция. Един Ердоган, който разговаря с Европа, би бил значително по-безвреден, отколкото ако остане изолиран и обладан от манията си за величие.
В чест на първата годишнина от потушаването на опита за преврат в Турция се организира грандиозен спектакъл. Това обаче няма как да прикрие факта, че страната е затънала в дълбока криза - както вътрешно-, така и външнополитическа.
Райнер Херман, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", Дойче Веле
