Военният пакт за колективна отбрана между Турция, Саудитска Арабия и Пакистан, наречен от медиите „ислямското НАТО“, е стъпка към крайната амбиция на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да превърне Анкара във водеща сила на цялата територия на някогашната Османска империя.
Споразумението, подписано в Мека на 7 август от Ердоган, саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман и пакистанския премиер Шехбаз Шариф, ангажира тримата в съюз по подобие на НАТО между сунитски държави, според който нападение срещу една от тях ще се счита за нападение срещу всички.
Споразумението дава на Турция достъп до ресурси, които тя трудно би могла да осигури сама: военните способности на Пакистан, които включват ядрени оръжия, както и огромните финансови ресурси и влиянието в арабския и мюсюлманския свят на най-големия световен износител на суров петрол – Саудитска Арабия. Египет също се посочва като възможен нов член.
Пактът ще помогне за балансиране на регионалната мощ на Иран, но същевременно ще позиционира Турция като военен и политически лидер на сунитите, като по този начин ще подпомогне визията на турския президент за модерна османска сфера на влияние, коментира Чаим Силберщайн, председател на Jerusalem Center for Applied Policy (JCAP). „Всички тези цели му помагат да напредне и да затвърди позицията си на хегемон в Близкия изток“, заяви Силберщайн, цитиран от Daily Wire. Според него споразумението помага за преодоляването на две значителни пречки пред претенцията за лидерство в мюсюлманския свят — фактът, че Ердоган не е потомък на пророка Мохамед и че не е арабин.
Анкара се стреми да разшири собствените си военни способности. На срещата на върха на НАТО в Анкара миналия месец президентът Доналд Тръмп заяви, че би обмислил разрешаването на Турция да закупи изтребители F-35, което потенциално би отменило забраната, наложена след като правителството на Ердоган закупи руската система за противоракетна отбрана S-400. Турция беше извадена от програмата F-35 през 2019 г. заради опасенията, че експлоатацията на руската система едновременно с американския стелт изтребител може да разкрие чувствителна информация за самолета на Москва.
Впоследствие Конгресът на САЩ забрани предаването на F-35 на Турция, освен ако Анкара не се откаже от притежанието на S-400, което прави всяка потенциална продажба зависима от разрешаването на спора около руската система. Американски и турски представители проучват различни варианти, включително извеждане на S-400 от експлоатация или преместването ѝ в обект под контрола на САЩ.
Тръмп също приветства новия съюз. В публикация в социалните мрежи той похвали лидерите на Саудитска Арабия, Турция и Пакистан за подписването на споразумението от Мека, като го нарече „голяма, смела у важна първа стъпка“, и заяви, че това показва как Близкият Изток се обединява и става по-способен да се защитава.
Макар Анкара да допринася със собствената си подкрепяна от НАТО армия и развита отбранителна индустрия, пактът в крайна сметка може да е най-изгоден за Турция, тъй като предоставя на Ердоган по-широка мрежа за сигурност и политическо влияние, чрез която да проектира турската мощ в бившата османска сфера, смята Силберщайн.
Според Силберщайн съюзът дава на Ердоган и възможност да обедини иначе разделените сунитски държави около общ противник: Израел.
Той разглежда Йерусалим като особено мощен фактор в това отношение, като твърди, че градът може да се превърне в обща кауза за държави с иначе конкуриращи се интереси — и в такава с дълбок исторически отзвук за Турция, чиито османски предшественици са управлявали Йерусалим в продължение на около 400 години.
„Пътят към консолидирането на неговото лидерство и господство минава през широк сунитски съюз“, казва Силберщайн. „Основната му динамична ос минава през Йерусалим, който той възприема като най-добрия обединяващ фактор сред сунитските държави, които постоянно воюват помежду си.“ Силберщайн е превърнал тази теза във фокус на по-широка оценка на регионалните амбиции на Турция, предупреждавайки, че стратегията на Ердоган надхвърля традиционната дипломация и военните съюзи.
В неотдавнашния доклад „Разкриване на плана на Ердоган за Палестина“ неговата организация анализира документ от 758 страници, публикуван от дирекцията по комуникациите на Ердоган, който обхваща войната в Газа от 7 октомври 2023 г. до 20 април 2024 г. Организацията твърди, че документът дава представа за начина, по който Анкара разглежда Израел, палестинския въпрос и Йерусалим като част от дългосрочна турска стратегия.
Според JCAP турската публикация представя участието на Анкара в Йерусалим не като чужда намеса, а като продължение на историческата роля на Турция. В нея се подчертава, че османците са управлявали Йерусалим повече от четири века, като се отива още по-далеч и Газа е описана като „неразделна част от нашата родина“.
JCAP твърди, че този османски разказ позволява на Турция да се представя като „наследник на цивилизацията с уникално, наследено право върху Йерусалим — право, което никоя арабска държава и със сигурност никоя западна сила не може да оспори при равни условия“. В доклада се казва, че това представяне „превръща геополитическата амбиция в наследство“.
Ердоган нарече Йерусалим „нашият град“, докато турският външен министър Хакан Фидан заяви, че мюсюлманският свят ще направи „каквото е необходимо“, за да защити ислямската идентичност на джамията „Ал Акса“.
Според оценката на JCAP палестинската кауза по този начин дава на Ердоган платформа, чрез която да представя Турция като защитник на Йерусалим и палестинците — и в по-широк план като лидер на мюсюлманския свят. Публикацията многократно се позовава на Йерусалим, Саладин и мюсюлманската отговорност, засилвайки това, което JCAP определя като опит на Анкара да превърне историческата си връзка с града в съвременно политическо право.
В доклада на JCAP „Поетапният план на Турция за завладяване на Йерусалим“ се описва поредица от стъпки, които Турция би могла да предприеме, за да се утвърди като покровител на Йерусалим и неговите свети места. Сред тях са помирение между „Хамас“ и Палестинската власт, политическа и военна опора в Газа, турска опора в Сирия, създаване на палестинска държава с Йерусалим за нейна столица и в крайна сметка покана към Турция да помогне за стабилизирането на новото палестинско правителство.
Според доклада общата нишка, която свързва регионалните действия на Ердоган, е целта в крайна сметка да влезе в Йерусалим като негов „покровител и върховен владетел“. Докладът посочва мрежа от турски организации, благотворителни фондации и културни институции, които вече действат в Йерусалим, като част от усилията за установяване на турско присъствие още преди да възникне официална политическа роля.
Тази мрежа включва турското консулство, турската разузнавателна служба MIT, културния център „Юнус Емре“ и организации, насърчаващи турското и османското наследство. JCAP твърди, че Анкара използва икономическа помощ, образование, стипендии, програми за изучаване на турски език и инициативи, свързани с културното наследство, за да разшири влиянието си сред арабските жители на Йерусалим.
Според докладите подходът на Турция към Газа следва сходен модел.
Официалната турска публикация призовава за турска роля в следвоенната структура за сигурност, като представя Анкара като готова да участва като гарант с военно присъствие. JCAP определя гаранционния механизъм като една от основните стратегически цели на доклада, наред с фонд за възстановяване.
Първоначално Тръмп беше склонен да допусне разполагането на турски войски в Газа като част от плана за отстраняване на „Хамас“ от власт и възстановяване на ивицата, но израелският премиер Бенямин Нетаняху категорично отхвърли включването на турски войски.
Турция също засили реториката си срещу Израел. На 3 юли турският външен министър заяви, че Израел се е превърнал в „бреме, което човечеството вече не може да понесе“. Ердоган сравни Нетаняху с Хитлер, а неговото правителство призова израелските лидери да бъдат изправени пред съд по подобие на нацистките представители.
С отслабването на регионалното влияние на Иран Турция се стреми да запълни вакуума, оставен от Техеран, особено в Сирия, където Анкара разширява присъствието си.
JCAP определя Сирия като ключов елемент от по-широката стратегия на Турция. Организацията изчислява, че около 20 000 турски военнослужещи са разположени в близо 100 опорни пункта и бази в Сирия и твърди, че Анкара се стреми да задълбочи политическия и военния си контрол над страната. Докладът описва потенциална турска стратегия за създаване на политически структури в Северна Сирия, подчинени на Анкара, като едновременно с това се предоставя военна и политическа помощ на правителството в Дамаск.
По този начин Турция започва да възприема същия регионален модел, който Иран използва за изграждането на своето влияние. Иран прекара години в изграждане на регионалната си мрежа чрез военно присъствие, местни съюзници и политическо влияние, използвайки Сирия като ключов мост към Ливан и „Хизбула“. След падането на Башар ал-Асад и отслабването на позициите на Техеран Анкара получава възможност да изгради собствена опорна точка.
Сирия е особено ценна, защото се намира между Турция и голяма част от бившия османски Близък Изток. Трайното турско присъствие там би дало на Анкара военна опора непосредствено на юг от границата ѝ, като същевременно би я поставило в позиция да проектира влияние към Ирак, Ливан и палестинските територии.
Но перспективата за по-могъща Турция поражда и опасения относно човека, който я ръководи. Ердоган има дълга история на нарушения на човешките права, ислямистка политика и враждебност към Запада. Неговото правителство предприе репресии срещу журналисти, политически опоненти и кюрдски политици, докато Ердоган все повече възприема ислямистка визия за Турция и развива отношения с противници на САЩ, включително Русия и Иран.
Той също така използва антиамериканизма като политически инструмент, като неговото правителство разпространява твърдения, че Западът стои зад опита за преврат през 2016 г. През 2017 г. членове на охраната на Ердоган бяха обвинени в това, че са нападнали по насилствен начин протестиращи пред резиденцията на турския посланик във Вашингтон — нападение, което предизвика единодушно осъждане от Камарата на представителите на САЩ.
За Ердоган целта не е непременно да възстанови Османската империя на картата, а да възстанови мощта и влиянието, които тя някога е упражнявала — поставяйки Турция в центъра на Близкия Изток и правейки я все по-независима от Запада.
