Как Западът може да избегне „капанa Ормуз“

Кризите в транспорта на енергийни ресурси се решават не толкова от военни или дипломати, колкото от инженери и финансисти

70-годишната история на кризите, свързани с транзита на петрол, сочи, че инженерните решения ще се окажат по-ефективни от дипломацията.

Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство за енергийната си сигурност от времето на арабско-израелските войни през 50-те, 60-те и 70-те години на ХХ век, ако не се стигне до смяна на режима в Иран или до трайно дипломатическо решение за отваряне на Ормузкия проток. За да преодолее т.нар. „капан Ормуз“ – криза в транспорта на петрол, газ и петрохимикали, която може постепенно да отслаби глобалната икономика – Западът трябва да се върне към вече познат подход.

В продължение на десетилетия арабски държави, стремящи се да окажат натиск върху Израел и неговите западни съюзници, използват енергийните маршрути като инструмент, блокирайки канали и саботирайки тръбопроводи. В отговор западните петролни компании, регионалните държави и европейските финансови институции намират алтернативни решения чрез изграждане на нова инфраструктура и използване на по-големи танкери.

Подобна логика може да бъде приложена и днес чрез изграждане на нови енергийни коридори към Средиземно море, които да свържат търсенето в Европа с доставките от Персийския залив и да намалят зависимостта от Ормузкия проток. Сред първите стъпки са възстановяването на тръбопровода между Ирак и Турция и създаването на трансарабски маршрут, който да изведе енергийни ресурси директно до средиземноморските пристанища.

Тази стратегия има исторически прецедент. По време на кризата със Суецкия канал през 1956 г., когато египетският президент Гамал Абдел Насър блокира канала, а сирийски сили саботират петролопроводи, САЩ и други производители компенсират недостига чрез пренасочване на доставки. Паралелно с това започва използването на по-големи танкери, което прави дългия маршрут около Африка икономически изгоден.

През 1967 г., когато каналът отново е затворен, тези решения доказват своята ефективност. Развитието на т.нар. супертанкери и изграждането на нови тръбопроводи позволяват доставките на петрол към Европа да продължат без сериозни сътресения. Допълнително значение има и изграждането на тръбопровода Ейлат-Ашкелон, който свързва Червено със Средиземно море.

Кризата от 1973-1974 г. обаче показва нови уязвимости. Тогава липсата на резервен производствен капацитет извън Близкия изток води до рязък скок на цените и сериозни икономически сътресения. В отговор Западът започва да изгражда стратегически резерви и нови обходни маршрути, включително тръбопровода Киркук-Джейхан и Сумед в Египет.

По време на войната между Иран и Ирак през 80-те години Ормузкият проток се превръща в реална зона на риск за танкерите. Това подтиква Саудитска Арабия да изгради източно-западен тръбопровод до Червено море, а по-късно Обединените арабски емирства създават алтернативен маршрут към Фуджейра.

Изводът от тези исторически примери е ясен: инфраструктурата е най-устойчивият инструмент за стратегическа сигурност. За да намали влиянието на Иран върху глобалните енергийни потоци, Западът трябва да инвестира в нови транспортни коридори.

Сред ключовите проекти е модернизацията на тръбопровода Киркук-Джейхан, който може да поеме до 1,6 милиона барела дневно извън маршрута през Ормуз. Паралелно с това може да се изгради трансарабски енергиен коридор, който да свърже страните от Персийския залив със Средиземно море, включително чрез пристанища в Израел.

Допълнителни възможности включват газопроводи от Туркменистан към Европа през Каспийския регион, както и маршрут от Катар през Близкия изток към Турция. Макар тези проекти да изискват повече време, техният потенциал е значителен.

Политическите предизвикателства обаче остават сериозни – от напрежението между Багдад и Ербил до необходимостта от нормализиране на отношенията между Израел и арабските държави. Освен това съвременните рискове, като атаки с дронове, правят и сухопътната инфраструктура уязвима.

Въпреки това тръбопроводите имат едно ключово предимство – те могат да бъдат ремонтирани сравнително бързо. Освен това атаки срещу инфраструктура в страни като Турция или Израел биха довели до сериозна ескалация, което действа като възпиращ фактор.

Историята показва, че кризите в транспорта на енергийни ресурси се решават не толкова от военни или дипломати, колкото от инженери и финансисти. Именно затова инвестициите в алтернативни маршрути могат да се окажат най-ефективният начин за намаляване на зависимостта от Ормузкия проток и ограничаване на влиянието на Иран върху световната икономика. | БГНЕС