Гледахте ли репортажа от Враца?

"Кой репортаж?", казвате.

"Онзи, нормалният, в който репортерка контрира Борисов с въпрос по същество, показва клакьорите на ГЕРБ и разказва за едни отклонени пари за ремонт, отложен с 10 години."

"Чух нещо, мерна ми се в нюзфийда, но скролнах и не го изгледах. Що, кво е станало?"

"Свалиха репортажа от сайта на ТВ Враца. А какво ще се случи с журналистката, не е ясно".

" Ааа, еми, да, тъпо."

Това е въображаем диалог с някого от вас. С публиката.

Днес никой не говори за този нормален репортаж от вчера, който защити честта на професията.

Никой не говори за нагледния пример за свобода и не свобода на словото.

Никой не жали за репортажа и авторката му.

Никой не блокира кръстовище с плакат за свободата на словото, превзета от същите сили.

Никой не знае какво става с лицата и гласовете, защото отдавна всеки вярва, че с телефон и вертикален лайв вече е журналист и може по-добре от "мисирките".

И да, София не е България. И щом в София отдавна е почти невъзможно да се прави журналистика, представете си как е във Враца.

Същото е с много сфери на живота ни. Общественото примирение с фасадата е нашият грях. Има ли протест срещу тази апатия. Протест, а не сподавен крясък.

Непримиримост, а не поза.

Интерес за съдбите на хората, попаднали под колелата на смазаната машина, а не слабо любопитство, възбудено от жълта новина.

Има ли знание за размера на бедствието.

Няма, струва ми се.

И пак ще попитам. Гледахте ли репортажа от Враца.

Миролюба Бенатова