Имам правото да коментирам и критикувам всяко безумно решение на Брюксел, което мои сънародници със слугински манталитет приемат

Memories

Наскоро преводачката Анджела Родел каза, че макар и разделено, българското общество не може да се сравнява по антагонизъм с американското. Потвърждавам. Разделението на Запад е огромно. 

Винаги ми е било странно, когато някой подметне «Ти нали живееш в Лондон, защо критикуваш политиката на Запада?» Странно ми е, защото тези хора не разбират няколко очевидни факта:

- Аз критикувам политиката на днешните неолиберални политически елити, които систематично деконструират всичко, което е направило западната цивилизация велика в продължение на векове;

- Аз изразявам мнението на поне 50% от хората на Запад, тоест, аз съм част от една значима представителна извадка;

- И понеже считам себе си за истински свободен човек, изповядващ ценностите на демокрацията, аз имам правото да коментирам и критикувам всяко безумно решение на Брюксел, което мои сънародници със слугински манталитет приемат с овчи възторг.

Веднага пояснявам:

Видяла съм с очите си драматичната промяна на Запада, който за много кратко време се превърна в експериментално поле на всякакви прогресистки политики. 

Примерите са много, дори не знам откъде да започна. Много от тях съм коментирала на стената си с години. Дали да спомена абсурдната теза, че «Математиката е расистка наука», или «Музиката на Бетовен излъчва яростта на импотентен изнасилвач. Тя е символ на задушаващата елитарна класическа култура, която укрепва управлението на белите мъже и потиска гласовете на жените, чернокожите и LGBTQ общността.” – всичко това изречено от престижни представители на науката и културата? Или да спомена правото на децата да сменят свободно пола си, преди още да могат да пушат или да гласуват? Колко нормално ви се струва това? Или факта, че болници уволняват лекари, отказали да нарекат «Madam” мъж с брада? Или потресаващата статистика за жени, изнасилени в затвора от други „жени” с мъжки полови органи? Или многобройните примери за посредствени спортисти – мъже, които преоткривайки своята сексуална идентичност, внезапно стават шампиони сред жените? 

А дали да не поговорим за скорошния скандал около PayPal, от който стана ясно, че компанията e планирала да наказва свои потребители с 2500 долара за политически некоректни изказвания в социалните мрежи? И се е отказала едва след вълна от възмущение? Пример – ако напишете във Фейсбук, че не сте ок със смяната на пола на деца, внезапно ще се окажете с 2500 долара по-малко.

Гротескните примери са хиляди. Наскоро един български анализатор се опита да внуши, че няма смисъл да се обръща внимание на подобни събития, защото те са дело на „истерични маргинали” на Запад. Не, господине, днешните либерали-прогресисти не са просто истерични маргинали, защото е очевидно, че става дума за прокарването на добре интегрирани политики, а не за приумиците на психически неуравновесени индивиди. Дори един поглед върху страницата на Световния икономически форум и други международни организации от същия тип, е достатъчен, за да разберем, че корпоративният сектор активно моделира тези процеси. Това не е случайно – в книгата на Клаус Шваб «Четвъртата индустриална революция» именно мега корпорациите трябва да поемат управлението, заменяйки познатата ни държавна власт. 

В същото време, днешните либерали плуват в идеологическото блато на своя делириум, загубили всякакви причнно-следствени връзки, а техният градски елитаризъм, все по-ляв и все по-прогресивистки, бързо се изражда в тоталитаризъм. Виждам го навсякъде – хора публично се хвалят, че са изтрили от листата си другомислещи, стари приятелства се разпадат, а възможността за нормален диалог е напълно изчезнала. Силово се налага една единствена гледна точка, a всеки несъгласен с мейнстрийма, мигом се превръща в класов враг.

Хубавата новина е, че такива като мен стават все повече. Ако съпротивата преди време беше предимно мълчалива, то Брекзит и изборът на Тръмп поставиха началото на процес на открито несъгласие, което последните месеци ескалира в падането на прогресистки правителства на Запад.

И тук стигаме до голямата тема – в момента няма такова нещо като «монолитен Запад», колкото и да ни заблуждават политическите шамани и обикновените невежи. Всеки упрек «Ама тя живее на Запад, а критикува» е нелеп, по простата причина, че западните общества навлязоха в период на дълбок идеен конфликт (особено силен между политическия елит и една част от гражданите), и аз просто съм представител на едната страна. 

Идейната позиция на хора като мен е следната:

Всеки историк първокурсник е наясно с една основна историческа закономерност. Ако за нас, простосмъртните, войните предизвикват кризите, то историците знаят, че е точно обратното – кризите лежат в основата на всеки военен конфликт. И колкото по-дълбока е кризата, толкова по-тежка, разрушителна и продължителна е войната. Аз от години коментирам на моята стена дълбоката системна криза на нашето съвремие. Онази, чиято видима фаза започна с рухването на финансовите пазари през 2007-2008 година, мина през Крим и Сирия, и сега се задълбочава в Украйна. Много пъти съм писала, че тази криза няма само строго икономически измерения, а кризисните процеси засягат всички елементи на нашата цивилизация: от политиката и икономиката, през изкуството, културата и образованието. 

В този смисъл войната в Украйна е поредното видимо събитие. Тя е своеобразен ключ, който отключва поредната, още по-гореща фаза на тектоничните промени, които ще доведат до пълната преконфигурация на нашия свят. И за съжаление, струва ми се, че кръвопролитието в Украйна е само началото. Струва ми се, че ще станем свидетели и на други подобни събития. 

Сериозните анализатори казват, че живеем в преломно време, в началото на голям цивилизационен преход. Неговите мащаби са трудно определими, но ако все пак трябва да използваме някаква историческа аналогия - те напомнят огромния конфликт, обхванал света от началото на първата, до края на втората световна война. Чудя се каква част от моя живот ще изконсумират тези промени. Всички години, които ми остават? Вече виждам следващите локални конфликти – Централна Азия, Тайван, Африка, където руските наемници помагат на местните правителства да елиминират западните представители, като разчистват пътя за китайската икономика.

Европейският Съюз е в най-уязвима позиция. Няма достъп до природни ресурси, на път е да загуби индустрията и пазарите си, докато капиталите започват да го напускат, отправяйки се към САЩ. Междувременно, на Изток се заформя алтернативен икономически съюз и заедно с това тясно свързаните процеси на излизане от доларовата система. И ако се вгледаме внимателно в профила на страните, които се ориентират в тази посока, ще видим, че става дума за страни, които или притежават ресурсите за производство, или те самите са основните производители на стоки. При тази схема ние оставаме оголени – без значими ресурси и без производствена база. Не забелязвате ли, че старият свят, който познавахме само допреди няколко години, вече го няма?

Какви са опциите, според мен? Войната в Украйна е навлязла в толкова необратима фаза, че те са три:

Първа опция – разрушаване на Русия. В идеен план в последните 200 години, определени западни елити са разглеждали Русия като някакво културно-историческо недоразумение, противоествествен синтез между азиатщина с европейски елементи, който няма място в историята. Ако следваме тази идейна линия, която започва все по-често да се прокарва, то войната трябва да бъде доведена до победен край, който ще предизвика дезинтеграцията на Русия. Тук дори няма да коментирам, че този вариант ще ни засмуче, а само ще напомня, че Русия има ядрено оръжие. Какво правим? Колко сте сигурни, че Русия няма да го използва, ако бъде притисната до стената? От 1 до 10 – колко сте сигурни?

Втора опция – Русия задушава Украйна бавно и безмилостно, като боа. Украйна или изчезва от географската карта, или оцелява в орязан формат, напълно подчинена на Москва. Добре ли е?

Трета опция – преговори. Все по-невъзможна и нереална.

Така мисля аз. И докато мога да пиша и говоря, ще се боря с прогресивистката либерална доктрина, която продължава да тежи с мъртвата тежест на собствената си несъстоятелност.

Ирини Зикидис