ИЗЧЕЗНАЛАТА СТАНЦИЯ

    „България е възродена!“ – обявиха телевизиите след края на световното първенство по волейбол във Филипините. 

    И понеже те винаги ни съобщават само истината, властите, без да се помайват, трябва да се възползват от въпросното чудо и да свършат някои неотложни работи – защото нашите възраждания са по начало краткосрочни и най-често се случват, когато им скимне, без никакви предупреждения. 

    Току в навечерието на „възраждането“ научихме нещо наистина невероятно. Съобщи ни го самият министър на регионалното развитие, докато властниците се чудеха, как да обяснят и донейде да оправдаят водния геноцид, на който е подложен Плевен. Това беше истинска бомба, нещо куриозно дори за сомнамбулна държава като нашата. 

    Оказа се, според министъра, че водната криза се дължи в немалка степен и на някаква помпена станция край многострадалният Плевен, която просто изчезнала! 

    Министърът: „Намерихме помпена станция, която никой не знаеше, че съществува. Откриха я нашите специалисти от ВиК холдинга, в момента я възстановяват и оттам ще осигурим може би още 50 л/сек.“

    Абе хубавци мамини, дето се упражнявате от години да съсипвате всичко, до което се допрете, то така може някой ден да ни съобщите, че е изчезнала и самата държава – още повече, че тя отдавна вече е ипотекирана… 

    Всъщност, тази история не е толкова абсурдна - все пак сме царството на Забравата. Историята, Миналото, себе си дори сме на път да забравим, та ще мислим за някаква помпена станция… 

    Откриването й вероятно допълнително е покрусило плевенчани. Между другото: имаше ли празненства в Плевен по повод успеха на волейболистите ни?

    Образът на цялата ни изоставеност е тази станция – затова да я стегнат и да я показват като един от безчислените вече паметници на Забравата.  

    Тукашните анализатори току прихванат някоя измишльотина и я търкалят, докато й извадят душицата – напоследък е ред на „присвоената държава“. А тя просто е зарязана на майната си…

   Прекалено еуфорични ли бяхме, докато следяхме първенството във Филипините и особено, когато посрещахме новите си герои – както винаги, ние внезапно откриваме поредните си герои? 

    Какво си казвате, когато по телевизиите се изсилват с твърдения като „Десетки хиляди хора излязоха по площадите сплотени“. 

    Сплотени? Няма да е излишно да се запитаме, колко време ще трае тази сплотеност и колко важна е тя? И ще успеем ли да видим зад еуфорията нещо, което да ни бъде истински и трайно полезно?    

    И защо си даваме вид, че толкова харесваме колективните спортове - и лесно се съгласяваме, когато ни внушават, че това издавало жаждата ни за единение, сплотеност и пр. Единение, което обаче не прекрачва границите на запалянковската екзалтация.   

    Сред всеобщата/почти еуфория станахме свидетели и на едно същинско безсрамие. Някои хора и пет „Букър“-а да получат, пак ще си останат в провинциалния калъп. Човек се пита, дали пък изобщо не са лишени от морално въображение, което да ги предпази от изблиците на неконтролираното им самомнение? 

    Можете да си мислите всичко за Георги Господинов, например, имате право на това, но едва ли сте си представяли, че по един толкова нахален начин той ще направи опит да присвои видения/желания като общ празник успех на волейболистите ни. 

    Рядко – дори в сегашните разпасани времена – сме срещали подобен егоизъм, който става причина за безогледно смаляване на чуждия успех, получил при това всеобщо одобрение.

    Впрочем, да припомня фрагмент от обръщението на Господинов към волейболистите ни:

    "През 2023 година, след "Букър", успях да видя радостта на всички хора около мен и хората, които чакаха на опашка. И трябва да ви кажа, че това, което най-много ме впечатли, е, че тези лица бяха лица на озарени хора, на хора, които знаят, че има надежда… Благодаря ви“ /текста е дешифриран от новините на Би Ти Ви на 28 септември/.

    Колкото повече се вглежда човек в този текст, толкова по-неловко се чувства. 

    Без никакво колебание, Букърът Г.Г. снизява постижението на волейболистите ни до и дори под собствения си успех, колкото и абсурдно да е това – хората чакали на опашка за книгата му, лицата им били „озарени“; и вижте каква глупост трябва да изтърпим: хората са озарени още преди да са прочели книгата му?! 

    Няма, не може да има сериозен писател, който да си позволи подобно самохвалство, дори една литературна мижитурка няма толкова безсрамно да разголи мераците си.

    Защо да се учудваме тогава на агресивността на уродливите никаквици от Мрежата. 

    Едва тия дни разбрах, че там върви едно клипче за Николай Гяуров – това, всъщност, е фрагмент от мое интервю с великия ни оперен певец - първите няколко минути, когато уточнявахме мизансцена, снимахме в дома му в Бояна. 

    Гяуров все не беше доволен от плановете, които му предлагаше оператора, като междувременно се шегуваше със съпругата си Мирела Френи, знаменитата прима – и накрая, все пак, каза „чупката“ на Мирела и започнахме записа. Това е клипчето, то показва по един любопитен и забавен начин задкулисието в работата ни, нищо повече. 

    Но след това някакъв многознайко коментира, че Гяуров дължал кариерата си на брат си - Костадин, който беше кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП?! 

    Ей в това – в мрънкачи безпросветни – се опитва да ви превърне

Забравата. 

 Кеворк Кеворкян 

    www.kevorkkevorkian.com