Не се забравя връщането към детството!

Не се забравя връщането към детството! А тогава пътувах към Русе с влак и нямаше как да не мина през Полски Тръмбеш, градчето, където съм роден.

И чух като в просъница гласа на кондуктора: гара Полски Тръмбеш, който ще слиза, да слиза! Незнайни пружини ме изхвърлиха от купето и слязох. На същата гара, където видях едно загоряло, босоного момче отпреди трийсетина години да зяпа в захлас лъскави вагони и странни лели и чичковци. Помислих да взема такси и да видя къщичката, където съм живял, но се отказах.Тръгнах пеша. Господи, та то е било толкова близо, а някога разстоянията ми изглеждаха огромни. Палнах цигара и се вторачих: това ли е необятната мера, дето ритах топка до премала? Пред мен беше една оглозгана ливада, осеяна с къртичини и магарешки бодили, разсечена на две от асфалтов път. Тя не граничеше с тайнствената гора от детството ми, а забиваше устни в рехава кория с гърчави круши и брястове.Там през старческите и хълбоци се е навряла Янтра. В нейните вирове киснехме по цяло лято и това удоволствие нямаше равно. Някъде покрай мен е цамбуркал и Христо Бойчев, в съседните плитчини е шляпал Веско – кой ти е подозирал тогава, че ще станат такива?

Взирам късогледи очи, ама нещо ми се изплъзва. Не, това не е онова, тази гледка не е детската. Сякаш някаква невидима сила строши с един замах огледалото на моите спомени и ми стана страшно.

Една костелива ръка ме стресна и ме върна на земята: търсиш ли нещо тъдява, странниче? И се улавям,че в просъница говоря: търся, бабо, търся, ама не е тук... Не, не е сън. Всичко е така, както е било, ала ги няма онези, романтичните, божествените детски очи....