Ние искаме да сме другарчета с всички. Затова опитите да се насажда истинска омраза в политическата ни тъкан ми изглеждат непродуктивни и според мен са много несполучлива стратегия

След като всички държави около нас са в идиопатични напрежения и протести, нещо се случва, нещо се променя и е трудно да се разбере точно кои фактори задвижват тази опасно подвижна действителност, ние, тук в България, пак минаваме леко. Ако нашите елити имат някакви добри качества, това са именно тези качества, да избягват генералните сблъсъци при фундаментални промени, които не зависят от нас. Това е интересно, вероятно наслоено като народо-поведенческа-психология през вековете за оцеляване. Но българския народ не обича конфликтите, несъзнателно и съзнателно ги избягва. Ако се налагат директни конфликти, ние ги играем, ако се налага съобразяване с външно влияние, ние пак играем, при нас всичко се диктува от полусъгласяване и интуитивно усещане какво не трябва да правим и как да останем отстрани. Това не е толкова зле. Всъщност. И светът да се срути около нас, ние ще претърпим някакви полущети, но ще сме защитени в голяма степен. Вероятно защото не сме алчни да бъдем голям незаобиколим фактор.

Ние искаме да сме другарчета с всички. Затова опитите да се насажда истинска омраза в политическата ни тъкан ми изглеждат непродуктивни и според мен са много несполучлива стратегия. Българинът е винаги недоволен и мрънкащ, но той не умее да мрази наистина! Не може да мрази и да се революционизира на тема омраза. Имаше опити да се въведе идеология на омразата в една или друга посока, и при налагането на тоталитаризма, и сега в посткомунизма, но някак не се получава съвсем. Подобни радикални групи остават малцинство и не могат да взривят народа за вътрешна война. Гледахме това, когато имаше протести с вдигнатия юмрук на Радев, или преди срещу Орешарски, и когато технологията, привнесена отвън, сработи максимално добре. Да, създава се ситуация за финализиране дейността на властта, но нищо повече, това е доста повърхностна и краткосрочна емоция на употребените тълпи. И сега Радостин Василев ще пали къщи. Всъщност този радикален стил не върви в България. Наистина не върви. Никой не тръгва след политически радикализъм. Крайните изцепки не създават доверие. И не знам защо толкова много водачи на патриотарски проекти използват радикализма, екстремното говорене и бруталното навлизане в политическата тъкан. Това е губеща концепция за партийни дела.

Изобщо психологическите профили на ексцесионни водачи са тотална загуба на време, електорални надежди и пр. Те са някаква комедия, която не произвежда нищо и както по-горе написах, само декорира напрежения и създава шоу в медиите. А керванът си върви. Нито една от тези кресливи партии няма шанс. Просто това не е пътят към истинската власт. Това е пътят само към съседната трапеза, запазена за актьорите, клоуните, поддържащия персонал и техническите лица, осигуряващи атмосферата и веселбата...

Калина Андролова