Ние сме единственият известен вид, чийто мозък е започнал да изучава самия себе си, разчели сме собствения си код и сме хванали еволюцията в крачка.
Разбрали сме, че любовта е коктейл от окситоцин, серотонин и допамин, а не магия, че гневът е просто древна реакция на амигдалата при заплаха за статуса ни, а проектирането на уязвената ни потребност за социална валидация върху въображаем дефицит на разбирането от отсрещната страна е базисен биологичен дефект.
Егото е някакъв виртуален модел, симулация, която мозъкът създава, за да може човек да навигира в пространството и социума, вероятно е вторична еволюционна халюцинация, с която неокортексът се опитва да оправдае своето собствено безсмислено функциониране и да осигури комфортна психологическа илюзия за уникалност сред останалите примати и да улесни банковата администрация, но на биохимично ниво всеки от нас е напълно неразличим от всеки друг ходещ инкубатор за чревни бактерии.
Но погледнато от друга страна, една бактерия не може да напише този циничен текст, докато милиарди клетки, организирани в халюциниращ неокортекс - могат.
Халюцинацията за собствената ни уникалност кара тялото да става сутрин, да ходи на работа, да се бори за статус и да създава потомство. Без тази илюзия ще изпаднем в апатия.
Ние сме начинът на Вселената да осъзнае сама себе си през призмата на един халюциниращ примат.
Живеем в когнитивен дисонанс, като фокусник, който знае тайната на трика, но е принуден да бъде и публиката. Дори когато знаеш, че обидата от някой глупак е безсмислена вибрация на въздуха, ти пак го чувстваш като рана в егото.
Осъзнаваш абсурда на амбицията, но все пак искаш повече пари и власт. Разбираш биохимията, но продължаваш да страдаш от нея.
Ние сме биологични роботи, на които им е дадена достатъчно интелигентност, за да осъзнаят какви са, но не и достатъчно свобода, за да спрат да се държат като примати.
