Можеше да пропуснем този инцидент в парламента, забъркан от тогавашния му председател. "Нерви и утехи" все по-рядко се спира върху злободневието в заобикалящата ни политическа менажерия: скандалите и куриозите в нея са тъй изобилни, че не би останало време да се насочим към събития и стойности от истинския ни живот. Но там се състоя нещо толкова сериозно и конфузно, че ще трябва да се взрем и в него. При наглед невинна за стила в българския парламент препирня председателят изгони двама народни представители от опозицията. Мотивира се възмутено и кратко, но при цялата краткост не можа да спести онова изречение или дори полуизречение, което не дава покой на десетки мъже и жени от моята приятелска и професионална среда.
Там, под герба на републиката, този човек без притеснение заяви, че провинилата се парламентаристка "няма право да говори каквото си иска". Това "слово" от толкова високо място възмути и изтормози немалко хора около мене, а мен пък изпълни с чувства, които бих предпочел да не описвам. И цялата пушилка с неговата скорострелна оставка, със светкавичното му снемане, заместване и изпускане на облаци дезодорант в обществото възприемаме само като операция по замазване именно на тази полуфраза, изтървана непредпазливо, но от сърце.
Снизходителното обяснение, че това трябва да отдадем на изпуснати нерви, не работи. Схващането, че не може някой "да говори каквото си иска" (а също да пише, да рисува, да изиграе, да заснеме и т.н. - четем го ние) не се явява в съзнанието на нашите управници само при случай на "нерви". То е здраво заседнало в тези глави, в тези среди и се отделя в общественото пространство във вид на гневни изблици, заплахи, кадрувания, икономически примки и най-вече корумпиране и разложение на цели политически, медийни и обществени кръгове.
Знаците, които властта излъчва, поразяват с грубост и откровеност. Днешното време дава публичност дори и на това. Заплашват телевизионен водещ в работното му студио. Задавал въпрос. Или "свалят" рубрика на радиожурналист, който ги дразни. Не приемат гарантираната му от свободата на словото позиция. Невъздържано опитват да задушат изданието на Невъзпитаните карикатуристи. Жена, високо във властта, заявява, че Елена Йончева не е в парламента, за да прави филми. Отричат правото й да използва своите изразни средства и своя "език" в интерес на обществото. Тук въпросът е за правата й и като журналист, и като народен представител. Всичко това става достояние на всички, извършителите му не се смущават и въобще не си представят как отеква то в душите и в съзнанието на онези, които се уповават в силата на свободното слово. Както и у всички, които вярват и се надяват в победата на демокрацията. Победа... неизвестно кога.
Тревогата за българската демокрация се усилва все повече. При непрекъснатите гласове за всевъзможни промени в Конституцията може би най-належащо е да поискаме в нея да се добави текст, подобен на Първата поправка към американската, която забранява ограничаването на свободата на словото. Спомнете си какво бе написал Стефан Продев под главата на своя вестник "Народна култура": "Свободата на словото е майка на всички свободи"! (Парафраза на знаменита мисъл от Бакунин, един от най-значителните свободолюбци на модерното време.) Това тогава бе поднесено като рецепта за отвикналата от демокрация страна. Днес някои между нас вярват, че същата рецепта може да изправи на крака болната българска демокрация. Това е горчиво лекарство: горчиво за управници, спасително за обществото.
Помня едно изявление на Жельо Желев. (Или пък беше в интервю?) Каза нещо в смисъл, че демокрация ние ще установим, но откъде ще вземем демократи? Ето, това бе един въпрос*, който днес с удоволствие биха забранили. Но веднъж произнесен, той все пак си остава...
И още за въпросите и свободното слово. След убийството на разследващата журналистка Дафне Каруана Галиция в Малта Европейската комисия излезе с декларация, в която освен "ужас" от посегателството срещу нея и заканата,че ще проследи разкриването и наказването на това злодейство от малтийските власти, изрази и убеждението, че "правото на журналист да разследва, да задава неудобни въпроси и да докладва ефективно е в основата на нашите ценности . И още, че в борбата за истината хората трябва да са свободни от страха за онова, което говорят и пишат. И питат...
Истините често са пред очите на всички. Липсват въпросите, които да ги превърнат в отговори. Затова е този натиск срещу онези, които ги задават. (Дори от трибуната на парламента?)
Свободата на словото не дойде на празно място. Упражняваха я немалко хора от моето поколение в това, което говореха, пишеха, рисуваха, снимаха и пресъздаваха в своя творчески и професионален път. Мъжеството им и гражданската им съвест бяха гаранти на ценностите в обществото. Тогава те бяха различни от своята среда. Днес различни между нас са онези, които предават свободата на своето слово, стават колаборационисти и прислуга на олигархията и на тоталитарните филизи във властта. Има разлика, нали?
Онова чистосърдечно саморазобличение, изпуснато на подиума в парламента, под герба на страната, раздели обществото. На хора, които го забелязаха и го изстрадват, и на другите, които просто не му обърнаха внимание и не се разстройват. Но то е опасно и зад него стоят опасни мисли. Чертае се опасно бъдеще. Такова бъдеще, ако ни се случи, за нас ще бъде минало. Вече е било.
Напоследък навлезе пощипващото интереса словосъчетание "опасно близо". Хубаво е и сигурно дълго ще се върти в употреба. Е същото е и когато ви казвам - опасно далече. Отиваме опасно далече от демокрацията. Утре може да сме там. Завръщането обаче по нашите земи продължава десетилетия...
Калин Донков
http://segabg.com
