Преди много, много години имало една държава. В нея нищо не било като хората. Особено хората.
Дърветата растели накриво, особено крушите, магаретата стоели и се запъвали по мостовете, кучетата лаели, керваните обаче въобще не вървели, защото били фалирали и били следствени, даже и кучетата не лаели, ами мяукали, защото според Истанбулската конвенция, в която никой не вярвал, те имали право на самоопределение и затова даже някои и не мяукали, ами ровели земята. И като ги питаш какво са се разровили, отговарят: "Мх, че какво!? Къртица съм, така се чувствам и точка!". Тук ток, там ток – няма го! Сутрин стават хората – запалват си лампите, а вместо от лампите да заструи ведра светлина – ха, що да видиш! – заструява лепкав, мастилен мрак или нещо подобно, примерно – мармалад от сини сливи. Но не и ток! Луда работа!
И печка да пуснеш, защото навън е люта пролет и дърво и камък се пукат от мека топлина – няма брат! – от печката излиза само хриплив звук и реотаните викат, че нещо не им е много добре и днес няма да произвеждат калории. Че то каква топлина без ток?! Вие термодинамика нещо да сте чували?!
Министрите и техният председател, който бил едно момче от наблизо до града, се разтърсили също. Защото в такива случаи те знаели – изчезне ток, изчезнат парите, изчезне златният резерв или нещо друго, уж незначително, а тоя пусти народ веднага се вдига на бунтове и започва да роптае! И даже някои почват да заплашват, че имат връзки с определени попове от арменски произход и ако се наложи – даже и имейл ще им изпратят, та да се оплачат от правителството!
Затова министрите и техният председател казали: "О, тая работа така няма да се размине! Ще разнищим ние всичко тука, наоколо! Това не е шега работа – това са поне пет кила електрони! Ток е това, ей! Кулони, нютони, волтове и ватове, джаули, тесли, фаради и омове – къде са се дянали?! Това да не са ти пет милиарда лева, че да ги отмъкнеш и да се скриеш в някой офис в центъра на столицата! Както се прави обикновено. Ами че това е тока на народа брей! С него нашият отруден народец си зарежда айфоните, че да може да оре, да сее и да сади пирер! И бейби рукола!
Ще открием ние кой отмъкна тока, ако ще да се наложи да го търсим и на кучето в гъ...хм тук вече може да ни обвинят и в сексуален тормоз...Но така де – ще го намерим ние! Мътните да го вземат! Всъщност – така да се казва може ли? Не е ли политнекоректно? Я по-добре така: Бистрите да го вземат!".
Разтърсили се министърите и техният председател – някой вдига килима, друг проверява в тубата с лепило, трети занича под полата на омбудсмана на републиката, съдят го за сексуален тормоз съответно, той си излежава присъдата на Сейшелските острови и пак запрята ръкави, па търси ли търси. А навън мрак и само ситният дъждец се сипе и напоява земята три ли пет ли недели или нещо такова.
Накрая председателят на министърите решава да потърси и там, дето никой юнак, никой син от майка раждан не се е престрашавал да търси – право в телевизора! Защото знае, мъдрецът му с мъдрец, че ако не откриеш нещо даже и в гугъл, ще се наложи да го потърсиш чак в малкия екран, евентуално ако нямаш голям, семсе и триинчов.
Отива, разбийш ли, председателят до телевизора и го пуска. Ще речете – той да не го е държал в затвора, та да го пуска? Но не, не е така – господин председателят в затвора не държи никого - ни собственици на банки, ни висши магистрати, ни други рецидивисти, камо ли телевизори. Пуснал го така – чрез копчето. Цък. И няма никакви определени антиципации, очаквания един вид, просто бил решил да погледа енимъл планет за едни котенца. И какво да видиш – по телевизора дават една жена.
Досущ като жена. В смисъл – с глава, уши, ръце и долни крайници, коса растяща от главата и разни други неща. Гледа председателят – жената в телевизора говори – значи – жива и здрава е, няма нужда от неговата помощ (председателят бил в миналото пожарникар и де що видел – помагал и спасявал, веднъж спасил даже муха от паяк) – можем да минем на друг канал, вика си, и тъкмо да пресира копчето на дистанцията, та да смени канала – що да види! Жената вика: Аз отмъкнах тока!
Председателят седи като сащисан! Жената си сваля обувката и вика – ето това е тока! И навира тока си в мутрата на репортерката, все едно оная не е виждала ток. Репортерката гнусливо плюе настрана, па вика: "Вие значи така! Отмъкнахте тока, а сега народът седи без ток и чати в туитър на тъмно! Срамота! Така и турчин не го е клал тоя народ, както вие му отнехте тока, колкото и малоумно да е това сравнение!".
Ама жената с тока вика: Аз въобще нямам намерение да отнемам тока на народа! Ще му го дам веднага, само трябва тука с теслата и рендето да си поиграя, та да му променя малко така цената, че нещо не ми харесва!
Ааа добре – вика репортерката, а председателят потрива ръце, вика си наум: "Ще ги разнищя аз тия, направо нищо няма да им направя, така съм им набрал! Ама нищичко, заклевам се!".
И цъкнал мощно, та сменил канала. Отишъл право на кошмари в кухнята, където давали как един готвач с търбух, в който спокойно трима турци могат да седнат да пият кафе, готви без ток. Приготвя на открит огън накладен от ледени висулки супа от чиста водица с малко тъжни размишления, нарязани на ситно и малко горчиви съмнения – на вкус.
А жената с тока верно – върнала го на народа. Тя била подставено лице или нещо друго там, по-неприлично, на някаква ошфорка ли на офшорка ли, та върнала тока на народа, ама с по-друга цена. По една торба жълтици за лъжица ток. Ма това, че никой вече няма жълтици и че тока не се мери с лъжици – кой ти гледа!
Важното е, че от тоя ден ток имало за народа, че даже и за другите дет не са от народа. А министрите и председателят им били доволни и щастливи, народът се къпел в благоденствие, щото с вода не обичал, не било неговото, а народът обичал да бъде себе си и разни други работи...и въобще в смисъл всичко станало мега яко, позитивно, уникално, грабващо и усмиващо деня с аромат на шоколад при изтъркване, но за повече информация, разбийш ли, прочетете листовката
Калин Терзийски
