Няма по-смехотворна и по-пропаднала държава от България. Днес Лиляна Павлова сваля Боршош от директорския стол на НДК. А утре Бойко го слага под задника му. Изобщо не обяснява защо го връща, след като Павлова го обвинява за корупция и за нулевата му работа около подготовката на НДК като домакин на българското европейско председателство. Боршош пък заявява, че бил против незаконни обществени поръчки на Павлова около НДК. Той доброволно напуска директорската позиция, докато парламентарна анкетна комисия разследва финансовата му политика. Спокоен е и дори е много бодър, защото 10 от нейните 19 гласове са гербери, и вярва, че ще бъде обявен за наклеветен, а пък е забележителен ръководител.
Боршош никак не е сред принципните същества. Сам се обвързва с безогледните въжеиграчи. Обича яко тонизиращите го чести промени. Има два брака, три деца и колкото искаш флиртове от всякакъв характер. Ръководеше в. „Новинар”: едно неграмотно, скучно, клюкарско и отдавна фалирало четиво. Но то не му попречи да се катери към властовите върхове, като ласкае силните на деня. Той се прегръща първо със СДС, малко с БСП. И накрая с партия ГЕРБ. Там не само се задържа на повърхността, а и се зарежда с височайшето благоразположение на всемогъщия господар Бойко Борисов. Защото Боршош е мил любимец на изобилно надебелялата хубостница Румяна Бъчварова. А тя пък е голямата слабост на премиера Борисов. Тя е фактор в кадровата му политика, макар че е смехотворно некадърна, плиткоумна и адски мудна. Силна е в празнословията и в четкането на Борисов, а не в отговорната си работа.
Явно е, че Бъчварова и Павлова отдавна се боричкат да завоюват Борисов. И двете се провалиха като министри. Но издънването на Павлова се оказа по-тежко, защото опира до злоупотреби в пътното строителство. Затова тя загуби властта над Румяниния палавник Боршош. А беше нормално Боршош да бъде ръководен от Павлова. Защото боршовият НДК е много свързан с нашето европейско председателство под нейната команда, а не под шапката на лъжекултурния министър Банов – закрилника на кръчмарското Крисково изкуство. Странно е защо въпросният Банов е удостояван с все повече пълномощия, след като е анонимен режисьор. И след като не направи нищо за театралното и филмовото дело като заместник-министър, а насърчаваше кръчмарската продукция в областта на художественото творчество.
Откакто е директор на НДК, прочутият Боршош вечно го ремонтира, преустройва, поправя, преобръща, размества и даже захвърля дърворезби, други ценности. Така НДК става не по-красив и по-функционален, а по-отблъскващ с вътрешността си. Защото той беше блестящо проектиран и разпределен от архитект Баров. И много качествено построен от специалисти още при създаването му. Явно е, че Боршош трябва да отговаря на въпроса дали всички тези ремонти струват много по-малко от държавната отпусната сума за тях. И ако е така, в чий джоб потъва тлъстият остатък от нея.
Боршош пилее огромни държавни суми за скучни и главно маниакални и снобски, много слаби спектакли, други зрелища. Те са технически претрупани, зверски оглушителни и никак не са посещавани. Боршош – този явно тясно скроен, безподобно ограничен човек, с външност на бостански обирджия - не се интересуваше от околната среда на НДК, макар че го ръководи още от 2014 г. Той не положи никакви усилия това обемно и разностранно пространство да се отърве най-после от онзи паметник на Валентин Старчев, който и при откриването му приличаше на складирани материали за скулптура. Защото той до днес угнетяваше българи, чужденци и с грубите си фигури, помрачаваше настроението им.
През социализма се родиха много качествени скулптурни и архитектурни творения. Между тях са например скулптурите на Величко Минеков, Крум Дамянов, паметникът на Съветската армия. За съжаление, паметникът на Валентин Старчев в двора на НДК е от най-лошите случаи. Не само според мен той е нещо като набързо стоварена маса от бетон и увиснали фигури без привлекателен и различен, запомнящ се образ. Другите качествено замислени и качествено осъществени, като този на Съветската армия, са съставени от здраво споени и много хармонично осъразмерени общи части, детайли. Те сякаш са излети на един дъх и е трудно да ги разделиш.
Докато този на Старчев в НДК е изграден така, че подлежи не само на предизвикано сриване, а и на саморазрушаване. Той не говори на своите наблюдатели нещо определено. Не носи една ясна и майсторски внушена, веднага грабваща ни идея, въпреки че Старчев може да е имал подобни предварителни намерения. В него няма спояваща го и одухотворяваща го естетика. Имаме чувството, че всеки момент ще се разпадне, ще потъне с вулканичен гръм и трясък. Затова след разграбването му той все повече приличаше на огромен оглозган кокал. А случаят със сградата на НДК е противоположен на него. Хем е добре събрана, хем е свободно разположена. Но най-вече е много елегантна. Тя и вътре е разпределена така, че да запазва красотата си, уютността си. Но и да е много функционална, удобна, максимално използваема. Цветовете и обемите в нейното цялостно пространство са съгласувани майсторски, ефектно, културно, с много вкус и художествена мярка. Но ето че наш Боршош не се е развълнувал от тази изначално прекрасна постройка и неспирно я прекроява, загрозява с купища от данъкоплатски пари.
И срутеният мавзолей на Георги Димитров срещу Националната галерия беше отлично проектирана и отлично осъществена сграда. Той пък ни печелеше с голямата респектираща ни строгост, простота. Беше въоръжен с прекрасна климатична инсталация. Можеше да се използва за нуждите на най-различни културни институти след леки преустройства: за библиотеки и като зала за концерти, изложби, спектакли. Героично го съградиха само за една седмица. А позорно го сринаха с бомби за десет дни, метафорично казано от мен. Ликвидираха го по заповед на софийския кмет Стефан Софиянски и на вицепремиера Евгений Бакърджиев. Те се гордееха, докато го погребваха по най-кръчмарския начин: без сериозно допитване до общественото мнение и до достатъчно широк кръг от специалисти. Представиха махленското си боричкане с него като раздяла с убиващите ни комунистически символи, макар че комунизъм не е имало никъде по света. А можеха да извадят само ковчега на Георги Димитров и да запазят мавзолея като ценен паметник за вкуса на миналото. След махането му от пъпа на софийския център запълниха зейналата дълбока яма с кладенец за поливане на плодове и зеленчуци. Този акт е едно от най-тъпите и най-просташките разрушения на прехода между социализма и капитализма.
Посредствени режисьори на НДК по волята на великодушния Боршош бяха баща и син Илиеви. Те се радваха на това благоволение, макар че са съответно съпруг и чедо на скандалната лекарка Мирослава Кадурина. Генерал Тонев беше съден и зверски оплют от властта. А сега искат да конфискуват всичките му недвижими и банкови притежания от жена му, от децата му. Но Кадурина и днес е отрупана с куп професионални привилегии, въпреки че вършеше всеизвестни финансови далавери за козметични услуги във Военномедицинска академия и в частно звено. И сега тя, макар че е посредствен лекар по кожни болести, работи в цели четири обекта. Какво да се прави, след като госпожата си има могъщи връзки, каквито генерал-професор Стоян Тонев загуби и после беше обречен да е безработен чак до края на живота си?!
Помня, че Ники Илиев – синът на въпросната Кадурина, беше член на телевизионно жури. Там той изпъкна с крайно глупавите си приказки, реакции, които предизвикваха всеобщ смях и весело раздвижване на обкръжението му. Сега научаваме, че той режисира огромна филмова продукция с безброй действащи лица. Тя обещавала да ни вземе ума. Но струвала куп пари, които не му стигали, и затова Николайчо кани всички ни да му помагаме, като се бръкнем в джоба си.
Прочутият Боршош е достоен да бъде герой на комедия. Той стигна до върха на тъпоумието и на безумието, като обяви конкурс за събиране на най-различни стари и нови обувки с оглед най-оригиналните от тях да висят в НДК пред помещение в памет на Крикор Азарян. Защото те били символ на пътя и на пътуването към изкуството от страна на покойния Крикор Азарян. А брутално прославеният Азарян наистина е бил обущар в пловдивския завод „Петър Ченгелов”. Но аз за първи път в живота си чувам, че според Боршош има желязна и свещена връзка между обвивката на човешките ходила и блестящото театрално развитие. Важното е, че една от най-красивите, най-функционалните, най-добре оборудваните в техническо отношение зали от НДК се сдоби с името на Азарян. Той е удостоен с тази чест от НДК чрез вечните комбинации на чевръстия авантюрист Боршош. А такова признание от НДК не са получили гении като Иван Вазов, Христо Ботев, Никола Вапцаров. Боршош си позволява този нетърпим произвол, макар че според правителствено решение именуването на помещенията в НДК се забранява, за да не се увековечават едни за сметка на други светила в българското художествено творчество.
В един от по-малките кътове на НДК се срещаме с великолепната творба „Огънят” на художника Христо Стефанов. Но той не е кръстен на името на Стефанов, който като ръст на таланта, културата, образованието е гигант в сравнение с джуджето Крикор Азарян. Но Боршош е естетически невеж човек. Той е безнадеждно скаран с естетическата ценностна система, с познанията за нея. Иначе щеше да знае, че Крикор Азарян е прилежен чирак в съпоставка с делото на такива изумителни режисьори като Николай Масалитинов, Методи Андонов, Леон Даниел, Вили Цанков, Кръстю Мирски. Но те нямат шанса да се радват на своя зала в НДК. Боршош бил завършил културология. Но днес много дипломирани студенти не стават за сериозна работа и не будят доверие. Добрите от тях бягат в чужбина. А Боршош е тук.
Аз лично съм изцяло против свързването на културните институти с определен творец. Защото той не може да обхване и да представи цялото богатство на тяхната дейност. Народният театър за младежта например се нарича „Николай Бинев”. Но там дълго създаваше чудесни спектакли Николай Люцканов. А той далеч не е по-малко надарен от Бинев. Той е много по-образован от Бинев. Завършил е висшето си театрално образование в Петербург при професор Вивиен. Люцканов не е само постановчик. За разлика от Бинев, той е и забележителен педагог, отличен учител на много качествени театрали.
Неповторимият български театър „199” – тази сцена за раждане на незабравими камерни семейни и любовни пиеси, представления - е създаден от Лена Ченчева. Но системен и много дълъг принос за него има забележителната актриса, рецитаторка и професор по художествена реч Катя Зехирева. Но той носи името на Валентин Стойчев. А Стойчев беше един безплоден театровед. Като директор на „199”, той се проявяваше като трудолюбиво техническо лице, като пъргав администратор, дори счетоводител, а не като творец с много вкус, с откривателски ум.
Понеже сега денонощно свързваме историята около НДК с Европейския съюз, искам да направя едно много необходимо отклонение. Известно е, че държавите от Стария континент се редуват като председатели на ЕС. Сега бойковистите се фукат, че ще имат тази чест. И че ще похарчат много не само европейски, а и български пари от плиткия джоб на бедния българин. Нека ви кажа, че въпросните 27 председателства са най-прозрачна демагогия. Чрез тях искат да ни излъжат, че всички членове на ЕС са с равни права, с равни привилегии. А безброй доказателства ни дават всички основания да твърдим, че ръководството на ЕС постепенно колонизира или най-малкото обезличава малките страни като балканските, като България. А големите се подчиняват на своето законодателство, но и на Германия. Защото тя е заграбила огромна част от командването на Стария континент и диктува атмосферата в него, особено откакто неин канцлер стана Ангела Меркел – една особа с напълно диктаторска нагласа. Международният, но до голяма степен и вътрешен живот на Стария континент се командори от мощни корпорации. Началството на ЕС е само тяхна функция, техен агент. И безрезервен послушник на империята САЩ.
