Ще се върнете ли...?

Поредната дискусия от тази седмица, ми напомни за позицията, с която стартира миналия сезон на "120 минути". Тогавашното поколение отиващи си заминаваха, за да не губят време в хаоса на промените, които разместиха драматично цялата социална и ценностна пирамида. Образованите станаха нископлатени социални аутсайдери, а децата започнаха да мечтаят да са митничари и катаджии.

Да учиш и да си почтен беше най-прекия път към депресията – социална, икономическа, психическа.

За днешните заминаващи трябва да ни боли най-много. Защото в по-голямата си част това са хора, които преживяха промените и останаха, имаха надежда и останаха, бяха предавани и оставаха. Това са хора с професии, образование и мечти, които смятат, че не е късно да бъдат осъществени. Те тръгват с горчивината, че са били излъгани, в търсене на нов дом, в който да има справедливост, а не нагла корупция. Нов дом, в който знаеш, че законът те пази и с честен труд можеш да стигнеш далеч. Разочарованието се превръща в смелост, която ти е липсвала през всичките тези години – да се хвърлиш в неизвестното, въпреки рисковете на все по-малкия западен свят, в който като теб, късметът и новият живот търсят хора от цялата планета.