СЛОВО ПРИ ОТКРИВАНЕ НА ИЗЛОЖБАТА НА ВЛАДИМИР КИРО:
ЕДИН МИСТИЧЕН ХУДОЖНИК
Мама вече си беше отишла. Помня как преди това оглеждаше приятелите ми. По-късно разбрах, че ги е гледала така изпитател-но, за да разбере има ли на кого да ме остави. Но не ми посочи никого тогава. Отиде си неспокойна и угрижена. Майка…
Няколко години след като си отиде мама се запознах с Милена. И когато си станахме достатъчно близки – жената се сближава с мъжа едва когато спре да крие годините си от него – та когато се сближих с Милена разбрах, че е родена на датата на мама. Не знаех кога е роден Владо, когато го поканих за кум. Оказа се, че с Милена и с мама имат една рождена дата. Сякаш ме гледаше отгоре, сочеше ги и казваше: „Сега съм спокойна за теб“… До тука с мистичната ми връзка с Владо. От тук нататък да кажем нещо и за мистицизма на Владо художника.
Най-мистичното нещо е самотата. Не самотност-та, самотата. Владо е от породата на общителните самотници. Ся-каш рисува, за да има с кого да си общува. И винаги неизменната свещ между художника и обекта. Той е от малцината художници, чието присъствие се усеща в картините. Той не присъства като подпис, дори не като живопис. Той просто оставя по малко душа от себе си във всяка картина. И рисува своята жажда за съвършенство. Най-съвършеното нещо е музиката. И Владо сякаш създава музи-кални произведения. Дори столовете имат форма на арфа. Съвър-шенството, облегнато на арфата. И огледалата, от които извира музика.
Спомням си едно стихотворение от Константин Павлов. „Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки“. В него Коцето казва: „Всичко се постига с добрина“. От картините на Владо струи добрина – между другото той е най-добрият човек, когото познавам. Неговите картини носят много, ама много чове-щина. В тях няма да намерите естетски завъртулки. Претенциозно преиграване с формата. Но това не е лишаване от естетика. Това значи почерк. Неповторимост. И невъзможност да бъдат копира-ни. Картините на Владо, въпреки всичко, ярко контрастират с авто-ра. Сигурен съм, че в залата никой не може да го различи от други-те. Той е толкова обикновен, колкото са необикновени картините му. И ако в залата не можем да го разпознаем, то платната и мини-атюрите не може да бъдат сбъркани. Неподражаеми… Сред стоти-ци други. Честно казано, ние като че ли нямаме толкова самобитен самотник…
Извинявайте, толкова самобитен и самотен художник. Тука е кармата да си единствен. А Владимир Киров е единствен – това е съвършенството, към което се стреми всеки артист. Той е такъв художник, че след малък престой с картините му няма как да сбъркате коя е дъщеря му Любомира в залата - неговият житейски подпис…
Христо Стоянов
