Трагедията на „Тракия“ – за вярата, човешката съпричастност и нуждата да бъдем един народ пред Бога!
Трагедията с верижната катастрофа на магистрала „Тракия“ ни връхлетя внезапно. И в такива моменти всеки от нас си задава един и същ въпрос: „А можеше ли и аз да бъда там?“
Изведнъж осъзнаваме колко крехък е човешкият живот, колко малко зависи от нас и колко силно сме свързани помежду си. Всички сме частици от един общ свят, в който понякога само един миг разделя живота от смъртта.
Спомням си времето, когато бях на 27–28 години и работех като юрист в София. Заради един голям проект пътувах почти всеки петък вечер към морето. Тогава магистралата стигаше само до Плодовитово, но особено през ноември пътуванията се превръщаха в истинско изпитание.
В района на Пазарджик, покрай река Марица и чак до Плодовитово, вечер падаше гъста като мляко мъгла. Карах с не повече от 60 км/ч. Помня как тежкотоварните камиони отбиваха на паркинг, а понякога полицията спираше движението и ни насочваше по обходни маршрути.
Може би тогава ме е пазила някаква по-висша сила. Не знам. Но знам, че хората, попаднали в този трагичен капан, са преживели ужас, който никой не заслужава. И неизбежно възниква въпросът: имало ли е кой да ги предупреди, да организира движението, да ги насочи по безопасен маршрут? Защото природните стихии не можем да контролираме, но човешката отговорност не бива да отсъства.
Но има нещо друго, което ме накара да се замисля още по-дълбоко.
В часовете след трагедията хиляди българи се насочиха към кръводарителните пунктове. Хора, непознати помежду си, откликнаха с готовност да помогнат. Това беше истинско проявление на човечност, съпричастност и любов към ближния. Оказа се, че в най-тежките моменти българинът има сърце и е готов да подаде ръка.
Проследих обществените реакции, коментарите и публикациите след трагедията. Говореше се за причините, за отговорността на институциите, за състоянието на пътищата, за организацията на движението, за необходимостта от кръводаряване. Всички тези въпроси са важни и трябва да получат своите отговори.
Но не видях някой да постави въпроса за духовното измерение на тази трагедия.
Къде беше призивът за обща молитва? Къде беше гласът на Църквата? Къде беше духовното послание, което да събере хората не само около болката и възмущението, но и около вярата, надеждата и упованието в Бога?
Не става дума да заменим търсенето на отговорност с молитва. Нито да противопоставяме човешката помощ на духовната подкрепа. Напротив – имаме нужда и от двете.
Но когато човешкият живот е отнет, когато семейства са потънали в скръб, когато пострадали се борят за живота си, не е ли точно тогава моментът да си припомним и духовната си общност?
Не е ли това една от най-важните мисии на Църквата – да бъде до хората не само в празничните дни, но и в най-тежките им изпитания?
Не е ли страшно, че Българската православна църква практически е изчезнала от обществения живот на българите и че вече дори не ни прави впечатление нейното отсъствие?
Но може би най-тревожното е нещо друго.
Сякаш вече сме свикнали с отсъствието на Българската православна църква от обществения живот. Толкова сме привикнали да не чуваме нейния глас, да не усещаме нейното присъствие и да не очакваме от нея духовно послание, че дори не ни прави впечатление, когато я няма.
И не е ли това всъщност най-големият проблем?
Как стигнахме дотам, че при трагедия, разтърсила цялото общество, почти никой не поставя въпроса за общата молитва и духовната подкрепа? Защо нейното отсъствие вече не ни изглежда странно? Защо сме приели за нормално Българската православна църква да стои встрани от живота на народа?
В такива моменти имаме нужда не просто от съобщения, съболезнования и новини. Имаме нужда някой да запали свещ, да прочете молитва, да призове хората да се помолят за душите на загиналите, за спасението на пострадалите и за утехата на техните близки.
Имаме нужда от обща молитва, защото тя ни кара да почувстваме, че не сме сами, че принадлежим към една общност и че има нещо по-голямо от нас самите.
Защото кръводаряването е акт на любов към ближния. А общата молитва е акт на духовна съпричастност. Двете не се изключват. Напротив – те се допълват и ни правят общност.
Може би именно това ни липсва днес – усещането, че сме заедно не само когато трябва да помогнем физически, но и когато трябва да споделим болката, да потърсим утеха и да се обърнем към Бога.
Защото, когато се изправим пред нещо толкова тежко и необратимо, молитвата и Църквата могат да ни дадат поне частица надежда, една искра светлина в мрака на скръбта. Искра, която да ни напомни, че не сме сами, че сме един народ, че сме братя по кръв, по дух и пред Бога.
Че споделяме не само радостите, но и болката си, и че именно в най-тежките моменти трябва да бъдем заедно – обединени във вярата, любовта и молитвата.
Поклон пред паметта на загиналите в тази ужасяваща катастрофа!
Нека се помолим за душите им, за бързото възстановяване на пострадалите и за сили и утеха на техните близки.
И нека тази трагедия ни напомни нещо много важно: човешкият живот е кратък, границата между живота и смъртта е ужасяващо тънка, а вярата е онази невидима връзка, която може да ни обедини, когато сме най-безсилни.
Защото в моменти, когато не можем да променим случилото се, можем поне да се обърнем към Бога и да бъдем заедно в молитвата.
Защото сме един народ. Братя по кръв, по дух и пред Бога!
В
