ТРИМА ПРЕЗИДЕНТИ, ЕДИН СВЯТ И ЕДНА ЕВРОПА, КОЯТО СЕ СТРАХУВА ДА НЕ ОСТАНЕ ИЗВЪН ИГРАТА

ТРИМА ПРЕЗИДЕНТИ, ЕДИН СВЯТ И ЕДНА ЕВРОПА, КОЯТО СЕ СТРАХУВА ДА НЕ ОСТАНЕ ИЗВЪН ИГРАТА

Светът се пренарежда… и важното в случая е … не кой с кого е приятел и кой кого харесва, а кой ще определя правилата на новия световен ред.

На 19 ноември в китайския град Шънджън( не зная дали го пиша правилно) се очаква среща, която сама по себе си е политическо събитие от огромен мащаб. Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин ще седнат на една маса.

Или … това е първата планирана тристранна среща на лидерите на САЩ, Русия и Китай.

Тръмп иска да разговаря за ограничаването на ядрените арсенали и за Иран, но Китай и Русия имат свои интереси, които далеч не винаги съвпадат с американските.

Та … Вашингтон засега не очаква конкретно споразумение от срещата, а я определя като начало на разговор.

Но пък дори самият факт, че тези трима лидери ще се срещнат, има значение.

Путин получава възможност да покаже, че Русия не е изолирана и че продължава да бъде фактор, без който не могат да се решават големите международни въпроси.

Си Дзинпин затвърждава позицията на Китай като сила, която вече не просто участва в световната политика, а все по-често определя нейния дневен ред.

Тръмп пък се опитва да постигне нещо, което американските президенти отдавна искат … да договаря правилата на международната сигурност с другите две ядрени суперсили.

А къде е Европа? - Тя, разбира се, е заета с много важна задача … да реши кой точно ще я представлява, когато започнат големите разговори.

И така … на 13 ноември в Дъблин европейските лидери най-после се договориха за общ екип за преговорите за Украйна. В него ще участват Франция, Германия, Великобритания, Италия, Полша, европейските институции и НАТО.

Забележете …. не един представител, а цяла група.

Та Европа отново успя да превърне въпроса кой ще говори от нейно име в отделен политически проблем. И докато Вашингтон, Москва и Пекин се срещат на най-високо равнище, европейците още уточняват кой да седне на масата и кой да държи микрофона.

Шегата настрана, но това наистина е сериозен проблем.

Защото Европа все още има икономическата мощ, населението, технологиите и военния потенциал да бъде самостоятелен геополитически фактор. Но пък ресурсите сами по себе си не създават влиянието - необходима е обща стратегия, политическа воля и способност да се вземат решенията навреме.

И … точно тук Европа изпитва едни големи затруднения.

Войната в Украйна вече не е само военен конфликт между две държави, тя се превърна в част от много по-голям спор за бъдещата архитектура на европейската сигурност.

Или … Вашингтон води разговори с Москва и Киев, а европейците настояват да участват в тях. Русия поставя въпроса за цялостната система на сигурност в Европа, докато Украйна настоява, че никой няма право да решава нейното бъдеще без нейното участие.

Същевременно “Европата” трябва да си даде сметка, че ако иска да има решаваща роля в следвоенната архитектура на сигурността, не може да разчита само на това да бъде поканена на масата…. трябва да има и какво да предложи.

Има и още нещо: предстоящата тристранна среща в Китай засега не включва Украйна в официалния дневен ред. Американската администрация заяви, че въпросът за Украйна се обсъжда по отделен дипломатически канал.

Това обаче не премахва политическия проблем: тримата лидери могат да обсъждат ядрената сигурност, Иран и отношенията между великите сили, докато войната в Украйна продължава да променя живота на милиони хора… включително и нашия.

А Европа пък иска да участва в решенията, но все още търси ли търси … най-ефективния начин да го направи.

А когато не си достатъчно единен, рискуваш другите да вземат решенията, а ти после да се занимаваш с последствията.

И тук стигаме до България.

Защото за нас този процес не е някаква далечна геополитическа игра. Той засяга пряко Черно море, енергетиката, сигурността ни и икономическото ни бъдеще.

Когато Тръмп, Путин и Си седнат на една маса, а Европа още уточнява кой да държи микрофона, за България е по-важното не кой ще говори от името на ЕС, а какво ще каже този човек (европейските избраници) за нас. Та София трябва да иска ясно и предварително … не като молба, а като позиция.

Войната превърна западната част на Черно море във военна зона. Нашите пристанища, нашият износ, нашият риболов … всичко това зависи от това дали корабоплаването е безопасно. Та България трябва да настоява в европейския преговорен екип да има конкретни ангажименти за разминиране, ескортиране и застраховка на корабите.

Не ни върши работа … една проста декларация за солидарност, трябва ни работещ механизъм. Иначе след войната ще открием, че големите са си поделили маршрутите, а ние както в повечето случаи … ще плащаме сметката.

Също така … важна е темата за енергетиката. АЕЦ „Козлодуй" не е просто една електроцентрала - тя е част от националната ни сигурност.

Ако в Шънджън се говори за ядрени ограничения, ние в България трябва да сме сигурни, че никой няма да реши вместо нас колко реактора трябва да имаме.

Отделно от това е и нестабилността в Ормузкия проток, която “си играе” с цените на петрола и газа за целия свят. Та позицията ни трябва да е проста: повече втечнен газ през Гърция и Турция и разбира се … по-малко зависимост от един доставчик. Защото това не е геополитика само, а сметката за парното ни през януари.

И още нещо … българите в Украйна. В Одеска област и Бесарабия живеят хиляди българи и когато се обсъжда бъдещето на Украйна, никой няма да се сети за тях, освен ако ние не се сетим. България трябва да постави въпроса за правата на своето малцинство - училища, език, културни институции … като част от европейската преговорна рамка. Не говорим за … реваншизъм, а като нормална защита на свои хора.

А сега … за възстановяването. След войната ще се леят милиарди за Украйна. Български фирми могат да строят, да доставят, да ремонтират … ние сме близо, имаме опит. Но ако не поискаме място на масата, ще получим само това, което големите не са си пожелали. Или … прозрачни процедури, достъп за български компании, участие в енергийните и инфраструктурните проекти - това трябва да е записано, преди да започне разпределението.

Накратко с няколко думи … България не трябва да чака да ѝ кажат какво е решено. Трябва да каже на този, който ще говори от името на Европа: „Ето какво трябва да защитаваш за нас - в Черно море, в енергетиката, в правата на българите в Украйна и в парите за възстановяване."

Ако не го кажем, те ще защитават интересите на Париж, Берлин и Лондон. Те не са лоши по принцип, но не са наши… нали?

Затова …. не трябва просто да чакаме какво ще решат Вашингтон, Москва, Пекин или Брюксел, а трябва да имаме ясна позиция и конкретни национални искания.

И най-важното … България не трябва да бърка съюзническата лоялност с отказа от национални интереси.

Членството ни в Европейския съюз и НАТО не ни задължава да мълчим, то ни дава възможност да защитаваме позициите си заедно с партньорите си.

Та … Европа може да избира кой ще държи микрофона, но пък България трябва предварително да знае какво иска да бъде казано от нейно име.

Иначе отново ще се окажем в познатата ситуация … без позиция, но в поза … с болезнени последствия.

——————

Росица Калинова