ДЛЪЖНИ ЛИ СА ДЕЦАТА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ ?

Тъжно ми е да гледам как у нас постепенно, почти незабележимо за хората, се променят възгледи и концепции. Преди време прочетох статия за отношенията между деца и родители озаглавена: „Порасти ги и ги пусни“. Посланието е ясно. Авторът обяснява, че едно пораснало дете (отгледано от родителите си) не им е длъжно. Родили са го, за да задоволят родителските си амбиции. Доволни ли сте? Добре, значи сме квит. 

Под статията имаше много одобрителни коментари, в смисъл, че трябва да ги пуснеш. Така казват психолозите и телевизията...

Тази фраза: „Порасти ги и пусни“ вече стана изтъркана и обичайна. Като, че ли винаги е било така?

Но не. Не беше така. 

Преди западните „ценности“ да дойдат при нас, имахме друга фраза за децата си: „Поне ще има кой да ми даде чаша вода на стари години“. А за да я поднесе, детето трябва да е наблизо.

Ако следваме принципа на справедливостта и логиката, значи, че нещо сериозно не е наред.

Садили ли сте някога нещо? Заради някакви амбиции ли копахте декар земя, докато мехурите по кожата ви се окървавиха? Засадихте, пръскахте, наторявахте, прекопавахте, сушихте, сортирахте? Ако да, значи сте истински човек. Обикновено хората го правят по друга причина.

Говориил съм с родители на възрастни деца - мои колеги и познати. Питам, дали децата им дължат нещо? И нито един от тях не казва „Не“. Но претенциите им бяха много скромни. Те искаха само любов, внимание и малко грижа. Така че децата да ги поздравят за празника, или да отнесат разсадът до вилата. 

"Там ще направим всичко сами, докато имаме сили. И щедро ще разделим реколтата, не ни трябва много. Но в автобуса част от разсадите ще бъдат счупени..." 

Много ли е това?

Ако следваме принципа – „децата не дължат нищо”, тогава е логично да приемем, че и на останалите хора не се дълги нищо. А този принцип сега също силно се декларира: „Никой на никого не дължи нищо“. Звучи ли ви познато? 

Но, това означава, че и родителите не са длъжни на децата си. И още повече, баби, дядовци, лели и т.н. Въпреки това във всяка медийна програма за изоставени деца, почти винаги присъстват роднини, които са заклеймени и засрамени:

-А как спахте, като знаете, че племенницата ви е в сиропиталище?

„Аз имам две деца, от къде да имам за три?“, оправдава се лелята.

- Това е ваша племенница! Много ли е да и сипете купичка супа?

- Да, но имаме едностаен апартамент, къде да... - оправдава се лелята.

Бабите се осъждат още повече:

-Това е твое внуче! Защо не го взе?

- Ами, възраст, болест, малка пенсия... Не можех!

- Не искахте!

Защо всъщност всички около вас са длъжни, освен порасналите деца? Кого отглеждаме? Закоравели егоисти? Младежите са тези, които настояват, че никой на никого не е длъжен. Моето поколение като цяло мисли по друг начин.

Много неща се промениха за сравнително кратък период от време. Преди някоя баба не можейки да се справи с палавото си внуче и седейки насред двора го вързва с въженце за крака. Въжето е дълго около три метра. Внуците можеха да играят в пясъчника, или наоколо с играчки, но не можеха да побегнат нанякъде, където да е опасно. И нищо. Никой не вземаше децата, за да ги настани в приют, или в приемно семейство. Всички те пораснаха и никой не съди старата жена, като порасналите внуцчета си я обичаха. Тя бе мила жена и също ги обичаше. Просто заради възрастта си не можеше да се справя с тях. Някой разправя – „Баба ме слагаше на столче. Когато готвеше в кухнята, обръщаше табуретката обратно надолу и ме слагаше вътре. Не можех да изляза. И не можех да преобрна тенджера с вряла вода върху себе си, или да се порежа с нож, например. Имах прекрасна баба!”

Как стана така, че всичко се промени, но не към по-добро? Защо да приемаме от Запада нещо, което не отговаря на нашия манталитет и на начина ни на живот? Ние, нашите деца и внуци ще живеем в тази държава, а не тези, които ни поучават.

В „преходните“ години старците оцеляваха без помощта на вече възрастните им деца. Цените бяха безобразни, пенсиите нищожни. Спестяванията - нулирани. Тези стари хора, които не можеха да разчитат на помощ от младите, доядоха запасите си, износиха дрехите си и изживяха дните си в бедност. 

Това никога ли няма да се повтори? Това не е ли факт?

Понякога чуваме от младите: „След като са ни родили, длъжни са да ни осигурят. Не сме ги карали да ни заченат.” 

Удобна позиция. Но, гнила...

Светослав Атаджанов