Има една България, която всички ние мразим. България, в която на власт е боклукът и мръсната пяна, изплували във водовъртежа на събитията. Една държава, в която престъпниците определят законите, по които да живеят почтените хора. Държава, в която богат се става само с добра политическа ориентация, а не с работа. Държава, в която бедните духом са богати материално. Държава, управлявана от мафията. Държава, в която по време на извънредното положение на бедните дават кредите, а не помощи. Държава, в която всяка сутрин със задоволство съобщават умрелите и заразените. Държава, в която политиците внушават на гражданите постоянно чувство на страх и на вина, за да властват над душите им.
Аз мразя тази България! Това не е моята България. Колко пъти съм си мислела да се махна, поне да не гледам катастрофата с очите си. Да, да избягам от разпада на нацията ни и всичко, което прадедите ни са постигнали заради нас. Или пък да се примиря. Да се вкопча в МОЛ-овете, фризьорските салони, банкетите и лъскавите парцалки, за да запълня дупката в душата си, която вижда как всичко ценно и стойностно бива ритуално убивано от държавата на мафията.
Моята България е друга. Тя е държавата, в която хората събират капачки, за да помогнат на някое детенце да живее, защото държавата, която е длъжна, не го прави. Тя е България, в която млади хора не убиват и ограбват възрастни хора, а им носят храна и им помагат. Моята България е тази, в която професионалисти и ерудити смело застават на позицията си срещу властта въпреки, че осъзнават, че ще бъдат смачкани от тежката държавна машина.
Тя е там, където хората не се примиряват и не свеждат глава. Тя е България на малките ежедневни борби срещу злото. На добрите хора, които хранят бездомните животни и плачат като видят старата си учителка да рови в кофата за боклук, с ужас от това, което е направил животът с всички нас. Тя е България на интелигентите, които винаги протестират и никога, ама никога не стават част от лакеите. Макар и презрени от властта и обществото.
В другата България правителството отпуска безлихвени заеми на застрашения бизнес, а първите, които ги получават, са колекторски фирми, които живеят от кръвта на длъжниците на бързите кредити и банките! 75 милиона лева, за да могат да продължат да ви звънят посред нощ и да ви плашат какво ще ви се случи, ако не си върнете заема с непосилната лихва и неустойки. Опитах се да пресметна на колко бедни семейства, останали без работа може да се помогне с тези пари и направо ми се прирева.
Това не е истина. Не трябва да е истина! Не искам да са истина опашките от хиляди хора, останали без работа. Не приемам възрастните хора, затворени като животни по домовете си без правото дори да излязат на слънчице в парка /какво пречи да издадат заповед само по един човек на пейка, че не разбрах!/. Не искам гладни деца. Не искам престъпници на върха. Не искам наглостта на депутатите, които спорят три пъти по-дълго време за заплатите си, отколкото как да спасят останалите без хляб!
Искам си моята България. На трудолюбиви, честни и почтени хора. На българската нация! Защото онази, другата, чуждата и престъпна България, ще я убие!
Елена Гунчева
