КАТО СЕ СЕТИХ ЗА ОМИР, И СТАНА ТЯ ЕДНА…

Представете си, че Омир е жив, че е наш съвременник и сяда да пише „Илиада“. Вероятно би започнал така:

Тъй както се издебва жена зад гърба и по гърдите корави се мачка,
така се опипва сега и народният вот – по гърдите направо.

Тази метафора с Омир е тъжна, но най-великият поет на всички времена е бил сляп и в това е била неговата сила. И наказание. 
Нашето наказание е да сме все още що-годе зрящи. 
Драмата ни е , че трябва да се правим на слепи. 
Къде трябва да живееш, в какви недвижими имоти, политически и творчески унеси трябва да пребиваваш като Вежди Рашидов, за да предложиш Бойко Борисов за президент? 

Какви умствени глъбини и честност трябва да притежаваш и какъв седесар от горе до долу трябва да си като Румен Христов, за да подхвърляш и предлагаш същата идея. Ами представяте ли си Денков президент? О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев – би написал Омир по този повод.
 Голямо опипване пада на народното тяло – и по гърдите, и под кръста и главно – през очите и устата.
Не ги разбирам тия двамата юнаци. Не ги разбирам и Денковите предложители. Убийте ме, не ги разбирам. Или те са слепи, или аз. Или те не разбират, или аз. Или те са глупаци, или аз.
Отговорът е еднозначен – аз и само аз. 

Вече нищо няма смисъл, абсолютно нищо. Замотаха я работата със Сияна, яви се Гроздан Караджов с божествени скрижали от трийсет и седем точки, почна да разтяга локуми, да хвърля експертизи, вещи лица и травматизми и дупката – голямата дупка на пътя, по който вървим, стана яма. 
Толкова смешен, фалшив и личностен парламент без личности не съм виждал. Всякакви вотове, антивотове, конвергенции, изслушвания и притаявания са само на лична основа. 
Не ви ли омръзна всичко. Не виждате ли какъв е подборът? Не виждате ли, че приличаме на хрътки (пи-скоро на бездомни, омършавели улични песове), пред които някой дърпа оглозган кокал и така си мисли, че ще тичаме след кокала (кокалче) до края на света. 

Ние нямаме кой да ни опази да не ни ограбят, изнасилят и убият на улицата, ама правим кастинг за омбудсмани. Винаги и до края на света нашите „омбудсмани“ ще са ВИС и СИК. 
Не се шегувам – ВИС и СИК, само че с други абревиатури, са „омбудсмани“, „пазели“ и управлявали Европа и света. И Европейския съюз, и НАТО, и преди – Варшавския договор, и после – либералната хунта, и сега – Тръмп и Китайската народна армия, и украинската, и руската, и израелската – и всички армии, военни комплекси и барути, и бомби са ВИС и СИК и нищо повече. 
Безсмъртни ще останат лепенките на ВИС и СИК, с които в началото на измамната и продажна демокрация си облепяхме магазинчетата и гаражите, кокошарниците, челата и гърдите. Опипваха ни по всички линии и ни пазеха, и ни защитаваха. 

Толкова ми е омръзнало всичко, колкото вероятно съм ви омръзнал на вас. Омръзнал съм ви да ви занимавам с душевните си амплитуди и безпомощности. Омръзнал съм ви с глупавия си вкус, с провинциалната си естественост и със смешните си усилия да не казвам на черното бяло. 
Били са бабини деветини и залъгалки. Най-добрите ми приятели тръгнаха по съвършено различни пътища – станаха велики писатели, професори и академици, милионери, банкери, пътни строители и не им омръзна да не ме броят за две стотинки. Както и аз тях също – много отдавна. 
На никого не му омръзват пари и награди, наслади, постове и власт, мерцедеси и секретарки, ибрикчии и подмазвачи. 

И за да завърша пак в някакъв Омиров стил, само ще кажа, че Ахилесовата пета на един циганин в село, на когото непрекъснато давам пари, като го видя, е, че няма зимни обувки, а моите – старите – не му стават. 
И извинявайте, ако има нещо.

Николай Милчев