Ей така си крачат хората по тая земя, изгубени в стадото и търсейки смисъла. Люти, освирепели, най-често тъжни и напълнели, те си блъскат главите какво да правят с тоя живот и пътуват много, а не стигат доникъде. Търсят се, търсят се като буболечки в безумна купчина остатъци от чужди вечери, ровят се като глупави птици, за да изровят червея на съмнението, въртят се като въртоглави кучета да хапят опашките си, а на децата си после разказват колко път са изминали в този живот. Глупаво, глупаво и некадърно, като лошо изпята песен минават животите и стигат до менгемето на Въпроса „какво ми се случи, че се чувствам толкова нещастен, ненужен и сякаш изпуснал всички влакове, на които уж се возих през цялото време?“.
Това се случва на хората - и не само, когато са стари. Стоят си те в тъмното и се заблуждават. Броят случки, срещи, приятели, като с единствен зъб в беззъба уста се опитват да сдъвчат граховото зърно на смисъла и като не могат, се усмихват болезнено и сумтят. Не се чуват много добре хората и затова си крещят, надвикват се, проверяват дали са живи - и те, и другите покрай тях. Обикновено крещят нещо за смисъла, за живота нещо все надигат вой или за бъдещето. Смисълът, викат те, е някой някого да обича, поне един-двама да те обичат, та любовта, най-важната на света, да я бъде. Любовта, най-важната, хубавата, истинската, тя да е жива и ние покрай нея. Тя е началото и краят, викат си хората и дискретно попипват душевните си хернии, защото душата им от любов ли, от що ли, отдавна се е изсипала в коремите им и им пречи да ходят надалеч, пък да пътуват съвсем не става. Любовта е голяма работа, ей, подвикват си хората, плашат декоративните катерици и карат телевизорите си да плачат и те за любовта.
В Калифорния Ана-Мария нещо работила, нещо правила, обаче пак учила в университет. Там срещнала един ужасно едър и точно толкова добър мексиканец - чудесно момче, което държало в гардероба си пушка, от тия, дето у нас им викат „помпа“, а в Америка - „шатгън“. Мексиканецът здраво продавал трева, която получавал отнякъде на тухлички. Сече мексиканецът тухлата, продава яко и прави живота лесен - за всички около себе си. Един ден изчезнал - наложило се да се върне в Мексико. Слава Богу, не го осъдили в Калифорния, щото калифорнийците са луди на тема трева - ако те хванат, ще лежиш дълго. Обадил й се и й казал, керида, идвай в моята хасиенда, ла вида-та в Мехико ще те густар. Тя само му се усмихнала по телефона и казала, че не може да дойде при него. Големият, едрият, великолепният мексиканец много пъти звънял, увещавал, докато накрая се разплакал в слушалката, а Ана-Мария му казала - простичко и с много обич, разбира се: чуй, човече, като не можем да се обичаме заедно, поне да не плачем заедно. Дали е плакала тя, е трудно да разберем, но животът продължил да се търкаля. Мексиканецът се отървал леко с властите, а в Калифорния Ана-Мария направила първия от общо четирите си американски аборта. Нейното хората го наричат „американска рулетка“ - примерно, докато била във Вашингтон, се изпукала с трима наведнъж, като двама от тях били хомосексуално семейство. И никога не настоявала мъжете да си слагат презерватив. Защо — не е ясно, още повече, че специално във Вашингтон всеки двайсти е заразен със СПИН. Друг човек ще се уплаши и ще си сложи презерватив, дори два, но Ана-Мария - не. Просто го правела, както го правят много мъже - отиват, беснеят, празнуват, забиват нещо, чукат се, а на сутринта гонят лекото чувство за вина с алка-зелцер и това е. Нищо повече. Що да е разрешено на мъжа, а на жената да не е, нали.
После, в Южна Каролина, живяла с един българин. Той обаче доста работел (в Америка много се работи, да си ебе майката направо). Поживяла малко с него и си тръгнала, обаче, където и да идела, българинът ходел след нея и плачел. Обичам те, повтарял, остани при мене, не знам какво ще правим заедно, но нека, айде... Заедно, та заедно. Не щяла кучката да стои на едно място, трябва нещо да й се случва, та й се случило - втори аборт направила в Южна Каролина (дето абортите са забранени уж, ама с малко пари по света всичко е разрешено). Плакал, струвал българинът на българката - обичам те, остани, какво толкова търсиш от тоя шибан живот, то навсякъде е едно и също, поспри се, остани при мене, защо го правиш тоя аборт... А тя го направила, щото не била много уверена от кого е точно работата - чие е това дете и така нататък. Случват се такива неща на жените. Абортирала тя и казала на българина - виж кво, пич, единственото, което искам, е да имам интересен живот. Ти не мисли за мене, някой ден ще имам деца, планирала съм го, само че сега е друго време в моя живот, не му е за деца времето.
Ей така стоят нещата на тая земя — мъж може да обича жената, само ако тя има един живот. Почне ли жената да има два или няколко живота - не може да се обича такава жена. А почне ли пък жената да има интересен живот - просто пази Боже. Ана-Мария имала сто живота - един с приятели, друг с обожатели, трети със семейството си преди в България, четвърти не знам къде си, а най-важният бил едно яко живеене от чукане до чукане. Много чукане отнесла Америка от тази българка, но няма лошо - щото, нали, рано или късно при такива жени се разбира, че не ти ги чукаш, а те тебе те чукат. И то чукане с удоволствие, с радост до плач, с извиване на тялото и душата. В тая част от живота си Ана-Мария пробвала всичко, дето е от сладката страна - американски кокаин, с черни пробвала няколко пъти, с жени се опитала, уж се целувала, но не точно екзотиката на чукането й трябвало, не точно пробата. Просто правела каквото си иска - за жена като нея се оказало възможно. Пазете да не разберат другите жени.
Едно трябва да й признаем на българката - докато срещала много хора и ги зарязвала, Ана-Мария не се спряла на някое богато момче с предложение. Един нелош, доста състоятелен човек на няколко пъти искал да я издържа, наложница ли, конкубина ли да му стане - не знам, но нашето момиче отказало. Можела да стане класна кучка, както казват руснаците, и да се продава добре, като въобще да не й личи, че се е продала, ама нашата - не. През цялото време парите й били проблем, трудно живеела и не се бутала да има много и красиви неща, наистина. Може пък да е знаела нещо просто, което обикновено жените усещат от самото начало - има неща, които така или иначе в този живот жената ще ги получи. Но при нещата в живота си има ред - ако получиш днес последното нещо в този живот, ще си пропуснал първото, второто, че и третото. Погледнато отстрани, животът на Ана-Мария течал почти безгрижно. Походила, походила, пък й омръзнало. С какви ли не - имала едно гадже, диджей, на който се опитвала, от неудобство ли, да му вика Гюс. Обаче човекът бил обидчив и държал много да му се изговаря името правилно - сиреч искал от нея да му вика Гъз, като режисьора. Малко е трудно да имаш такова гадже - как да му обясниш, че това на български си е обикновен гъз, пък, от друга страна, той какво е виновен човекът, че се казва Гъз. Нали разбирате - ходиш с момче с такова име и трябва да му викаш, айлавю, Гъз, обичам те, Гъз! Аз много държа на теб, Гъз! Добро утро, Гъз! Гъ-ъз, как си. Гъз?! Винаги й се струвало, че като му кажела „Ха-ай, Гъз!“, той ще й се обиди нещо.
Стават такива недоразумения, ама никой не е виновен.
Установила се Ана-Мария в Ню Йорк и съдбата оттам почнала малко по малко да й връща, а любовта на многото неудовлетворени и офлиртени мъже да се изсипва като отмъщение. Какво й станало на българката - не е ясно, обаче взела и се залюбила с една чернилка, дето яко се бодял с хероин. Чернилка от ония, за които е ясно, че няма отърване - само СПИН и смърт има покрай тях. Случват се такива неща, докато човек си играе живота - Ана-Мария зарязала, каквото там учила и станала нещо като медицинска сестра и дилър едновременно. Слагала му дозата, хранила го с кво да е, изкарвала някой долар, както намери, само дето проститутка не станала, въпреки че много често й предлагали. Лошото не е това, че любовта, освен сляпа, била и друсана - лошото е, че чернилката, като не бил добре, често посягал на Ана-Мария.
Размазвал я от бой маймуната му с маймуна, а нашето момиче просто слагало тъмните очила и тръгвало да му търси дозата. Почнали да я търсят приятели, да я питат какви ги върши, сиреч - що така се получава, но тя престанала да се вижда с всички стари познати. Не им говорила много - казала им да не се бъркат и че това й е тия дни животът. Само на една много близка приятелка се обаждала, макар и рядко. Това продължило почти цяла година, което си е сериозна връзка за всяка една жена. Какво да правят, вдигнали се баща й и майка й да я търсят в Ню Йорк - от София да я търсят, щото от цялата работа най-разтревожени били те. Нея обаче как да я намериш - това е Ню Йорк, градът, дето никой не може да заспи в него заради шумотевицата, която вдигат другите. Скрило се пустото му момиче и не искало да обяснява нищо на родителите си. Такива жени, ако трябва, ще се скрият от всички, но да ти обяснят какво са намислили и как се чувстват - абсурд. Отчаяни, баща й и майка й се върнали в България, оставяйки всичките си пари на една агенция да я издири и да я върне, ама работата се разсъхнала, щото Ана-Мария по собствено желание не искала да види баща си и майка си - в Америка е незаконно да караш човек насила да прави такова нещо.
Хората знаят, че една от най-големите свободи е да правиш, каквото си искаш, ако не пречиш на другите. Малко е тънка тук линията, обаче, особено, когато става дума за жена и за любов. Има такива жени като Ана-Мария - правят, каквото си искат, а след тях остават животите на другите хора, бомбардирани, леко порутени. Има и красота в тая работа - да си свободен, да правиш, каквото си искаш. Ама, ако се огледаш около себе си, ще видиш, че доста хора са се натръшкали покрай теб и вият от болката, дето ти със своята свобода си им причинил. Не е съвсем ясно каква е тая свобода, но като се вгледаш в живота на Ана-Мария, ще вадиш, че една тънка рационална нишка непрекъснато я държи току над мръсотията - а тя, мръсотията в Америка, е доста дълбока. Толкова време българката била току край хероина, ама на - не почнала да взима. Друга жена щяла да попадне веднага под влиянието на чертичката и да почне, но при нашето момиче — Бог знае защо и как — не се получило така.
Да се отървеш от обичта си е по-трудно и от хероиновото отърваване. На Ана-Мария, обаче, това й се удавало без проблем - за разлика от мъжете, влюбени в нея. Обичайно било да се отървава от обичта си, щото явно имала някаква неназована цел или просто я дърпало желанието за интересен живот. Е, и от тази си обич се отървала тя - един път излязла да купи дозата на черното момче и просто отишла в другия край на града, не се върнала. Сигурно чернилката след време е умрял от вечната си абстиненция. То е като при другите мъже на Ана-Мария: оставя ги да се гърчат в собствения си сос, за да може нейният живот да продължи що-годе нормално. Но пък трябва да се каже, че и много е давала Ана- Мария на мъжете в живота си - който е опитвал макар и малко от живеенето с нея, въздъхвал, вкусвал, а после се мъчел да забрави или да умре, или и двете. Любовта няма как да се разкаже, може само да се премълчи; както няма как да се умре от нея - трябва да се забрави.
Продължавам, защото друга такава българка няма да успеете да намерите. Къде ли не ходила, какво ли не правила: живяла с арабин, работила за американското правителство, запознала се с едни вече помилвани от закона терористи, имала кратка среща и с едни руснаци, от най-готините руски пичове в Америка - тия, дето продават най-скъпите неща на планетата. Мотала се страшно много из великата американска земя - слаба, неглиже, с вечните си бикини прашки (за да изпъква крушовидният й задник) и с тъмната си, силно къдрава коса, която винаги миришела упойващо. Всички жени обичат да усещат погледите на мъже върху себе си - на Ана-Мария това й било като вдишване и издишване. Всички жени обичат мъжете да им казват нещо смешно — при Ана-Мария всичко, което кажеш, моментално извиква усмивка. Ако хората не можеха да се влюбват в жени като в Ана-Мария, светът щеше да е една идея по-нормален, но пък и няколко пъти по-скучен. От последните й любови най-смешна била обичта й с току-що пристигнал в Америка българин. Мъжете са глупави, дори когато са силни и уж знаят какво искат - след два месеца живот и луд секс (без презерватив) нашето момче направо й казало на Ана-Мария, виж кво, кучко, баста с тоя живот, дигай си багажа, заминаваме обратно за България, там е място за живеене и за правене на деца. Ще отидем на морето, на нашето море, ще си сглобим дървена къща като онези на Кейп Хатерас, дето са на брега на океана, но по-малка, и ако трябва да страдаме - там ще страдаме. Ще си пострадаме до края на живота - кой е казал, че няма да е интересен тоя живот, кой казва, че там е скуката, а тука е прогресът, кой е тоя нелогичен човек, който е измислил Америка уж като най-интересното място на света, а тя е просто поредната империя, дето днеска я няма, утре я има. Ние сме вечните, путка майна, казало момчето (щото бил от Пловдив), ние сме вечните и интересният живот отдавна вече не минава между краката ти, престани да се ебеш и да флиртуваш, седни си на задника, смири се, единственото, което можеш да отнесеш със себе си оттука, е само безсмъртната си душа...
След такива моменти мъжете или стават религиозни, или пияници, а понякога и двете. Напило се българското момче, накарала го Ана-Мария да мечтае, като много други. А тя като че ли само това чакала - просто се усмихнала и си тръгнала. Нищо не казала този път, само проклетата й усмивка стояла на празното място, дето преди малко била Ана-Мария. Опитал се да й вика човекът, опитал се да я удари, но такава жена дори да я убиеш - ще й направиш услуга. На нея и на цяла Америка сякаш. Много мъже били крещели на Ана-Мария, че ще я убиват, а знаете ли тя какво им отговаряла? Казвала им е насмешка, ха-ха чудесно, като ме убиеш, ще отидеш в затвора, и там ще те ебат черните, копеле, те се ебат много добре, аз съм ги пробвала...
Момчето се чудело какво да прави и се заседяло в нюйоркските барове, докато го арестували за неприлично поведение. А то какво неприлично поведение било това - опитал се пиян да си гаси фасове в дланите, а барманът се уплашил и извикал полиция, щото американците там са много наплашени от всякакви откачалки. Като му дали в полицията да пише обяснения с какво е нарушил американския ред, момчето седнало, разплакало се (за почуда на цветните американски полицаи) и написало единствено, че любовта, смъртта и животът се дават директно от Господ. Ама американците това няма как да го знаят - чели те и се чудили какво иска да им каже тоя, дето не е ясно от коя държава е и дали въобще има такава. Погледали учудено, пък го пуснали - само дето го глобили. Ако щете вярвайте, но от фасовете, дето горили дланта му, линията на живота на това момче се раздвоила и изтънила, аз какво ви разказвах в началото...
Днес Ана-Мария е спокойна, уравновесена американска гражданка, направо няма да повярвате. Участва в неделните разпродажби на поляната пред дома си и се страхува от араби, купува охранителни системи за дома си в Бетесда, Мериленд, и гледа Ейч Би О. Скоро ще се жени (сериозно!) за един професор по математика, дето преди време й помогнал да следва някакво много скъпо следване. Професорът е малко стар, на 62 години е, но пък и Ана-Мария, жената-номад, жената, за която винаги има начин и винаги е център веселата мъка - тази жена сега е на 32 години.
Ако я попитате ще имат ли деца, нали ги беше планирала, тя казва с онази усмивка, където зъбите й са наредени като украшение от кост - разбира се, че ще имам деца, ако трябва, ще ползваме донор, но ще имаме деца. Нищо няма да я спре тая жена - ако заради четирите аборта се окаже, че не може да има деца, бъдете сигурни, че тя като кукувица ще даде свое яйце на непозната жена да й го излюпи. Това се прави в Америка ей така, без никакъв проблем. Е, смирила се е малко Ана-Мария. Има си и една тайна, която може би й е помогнала да се смири.
Преди време била на някакво парти с трима по-възрастни мъже и, както казва, въобще не мислела да се заседява много с тях. Но се напила силно и се държала предизвикателно с милите старци — там бил и сегашният й мъж. Случват се такива неща на жените, случват се такива неща дори в Америка - един от мъжете я пребил от бой, затиснал я и я насилил където свари.
После и другите двама (единият от които, повтарям, бъдещият й мъж) се позабавлявали с нея, поочукали я тук-там, а тя само лежала посинена и гледала встрани, подрусвайки се леко от тласъците нa едрите мъже, и пак нищо не казвала. Такива жени като нея не викат и не плачат, а да ти кажат нещо, е много трудно. На сутринта този, който сега й е мъж, й се извинявал дълго. Ана-Мария му казала, просто трябва да подредя това, което ми се случи, в главатa си и ще продължа да живея, няма проблем. Явно дълго се е извинявал професорът по математика, щото тя се застояла при него, нещо нелогично трябва да й е харесало и ето ги сега - тя на 32, гой на 62, обичат се, любовта не знае граници. Как се е пръкнала тая любов, от какви донори и чии яйца - на нас ни е трудно да разберем, а може да не ни е и писано.
Сигурно затова понякога си мисля, че щастието и любовта на планетата винаги са константа, постоянно количество. Нещо като 25 галона бензин, само че за колите на всички хора в Америка примерно, И повечето хора си разменят щастието - преливат го един на друг по резервоарчетата си, внимават капка да не се разсипе и да не попие в земята; на някои колите им тръгват за малко, пък като им свърши бензинът — тръгват колите на други. Има хора благословени - те се опитват да се изкъпят и да плуват в малкото обич и щастие, за което в Америка твърдят, че се полага на всички. Дори и тъжно да им стане на другите - тези хора са длъжни да опитат, защото това им е животът и така си го представят. Но ако това е така, просто не ми разправяйте колко хубаво нещо е обичта и как това е смисълът. Доколкото си спомням, смисълът — нашият, българският смисъл, беше жената да е като пясъчна дюна, където единствените стъпки по нея да са само моите. Или твоите. Но никога моите и твоите едновременно.
Е, смисълът се забравя, защото любовта си е една кучка и курва — или, по-точно, една българка в Америка, с която доста хора са спали и ще продължават да спят. Ако не искате да знаете това, по-добре идете на американско кино примерно — гледайте, но не забравяйте, че всичко е измама и не се разстройвайте.
Нали така - като не можем да се обичаме заедно, поне да не плачем заедно.
"ТЯ - ПЛЪТ И ПРИЗРАК ЛЕК" е текст на Мартин Карбовски, публикуван в книгата му "Нещата".
https://www.lentata.com/
