Темата, над която разсъждавам напоследък е все същата – за тридесет години ние построихме псевдодемокрация, формална демокрация, имитационна демокрация, менте демокрация. Нашето общество сме един колективен доктор Франкенщайн и сътворихме нещо ако не чудовище, то най-малкото уродливо политическо създание. То постепенно излезе извън контрол и започва да се превръща в огромна заплаха за държавата, обществото и гражданите. Родено от идеята за демокрация, това уродливо политическо създание започва да изяжда с неутолим апетит самата демокрация.
Разбира се, тези тридесет години не могат да бъдат поставяни под общ знаменател. Те, главно в началото и най-вече с устрема, с волята, с порива за промяна успяха да постигнат не малко, донесоха ни реални свободи, опитаха се да трансформират собствеността по начин, предпоставящ създаването на повече самостоятелни, независими и отговорни за своята лична жизнена стратегия индивиди. Но от един момент нататък и преди всичко през последните десет години хубавото започна да бъде минимизирано, настаниха се дефицити на демократичност и инстинкти за тоталитарност у властващите, развихри се злокобна корупция и възтържествува катастрофична безнаказаност. Липсата на справедливост стана апокалиптична. Голяма част от честното и почтеното, знаещото и можещото, кадърното и талантливото започна на талази, на девети вълни да се изнася от България.
Това повече не бива да продължава. Още повече, то не може да продължава – изчерпало се е като система, като режим. Но печелещите от него искат то да продължава. И се стига до колосално противоречие – начинът, по който България деградира се е изчерпал напълно и не е в състояние да продължи без изблици на насилие и съпротива, а тези, които печелят от този начин искат това да продължи. Класическа революционна ситуация без ясно изявен политически носител на революционната промяна.
Но първата крачка трябва да бъде направена. След като тези тридесет години доведоха до създаването на псевдодемокрация, на формална демокрация, на имитационна демокрация, на менте демокрация, ние сме призвани да заявим: Тридесет години стигат! Време е да бъде довършено това, което започна преди тридесет години и някъде по пътя бе изкористено, деформирано, омаскарено и опошлено.
В противен случай последствията за България могат да станат от изключително трудно лечими – практически нелечими.
Ние сме напълно деморализирани и обезценностени на всички нива, във всички общности, при всички начинания и за всички усилия.
Ние все повече се държим – вредом и навсякъде – като лошата глутница вълци. Действаме именно по Закона на лошата глутница вълци.
Ето накратко как действа този Закон.
Има глутница от вълци – те са 10 на брой и за прехраната им елените са също 10. По 1 елен за всеки вълк. По някакви причини, обаче, елените стават 8. Тогава лошата глутница изяжда 2 от вълците и отново за всеки вълк има по 1 елен. Но заедно с това вътре в глутницата нараства недоверието, всеки знае, че утре може да дойде неговият ред, ето защо търси алтернативни пътища за оцеляване или търси как да намали броя на вълците в глутницата не за негова сметка. Така глутницата решава в краткосрочен план своя проблем с прехраната си, но в дългосрочен тя отслабва и става уязвима спрямо конкурентните глутници.
Алтернативно е поведението на добрата глутница вълци. Нека и при нея вълците са 10 и елените са 10. Нека и при нея поради някаква причина елените стават 8. Тя обаче се мобилизира, сплотява, полага максимални усилия да разшири ареала си, така че в него да влязат още елени и в даден момент отново за всеки вълк има по 1 елен. Но в глутницата се изработва дух на солидарност и сътрудничество, всеки вълк се стреми да направи максималното за глутницата и по този начин – и за себе си. Глутницата става по-силна и по-конкурентно способна спрямо другите глутници, а освен това с разширения ареал се увеличава и броят на елени – от 10, те стават 12. Добрата глутница не изяжда двата нови елена, а дава шанс на 2 от вълчетата да пораснат и така силата й да се увеличи още повече.
За жалост, нашето общество, всяка отделна група или общност у нас действа именно по Закона на лошата глутница вълци. Отнемат на групата част от ресурса, с който тя разполага и тя, вместо да се мобилизира и да си отстои този ресурс, просто „изяжда“ някои от членовете си и се самоутешава, че е запазила статуквото. Има, да кажем катедра, в която броят на преподавателите е 10 и тя разполага по дадена програма с 2000 часа. Числата са условни. Но приблизително за 1 преподавател се падат средно по 200 часа. После някой умник, титан на мисълта, стратег или просто некомпетентен ръководител, налага силово отгоре, че часовете по тази програма за катедрата трябва да станат 1600. Катедрата не се сплотява, не търси начин да вразуми титана, да отстои себе си, а „изяжда“ 2 от преподавателите – най-често това са по-младите колеги. И в резултат – преподавателите са 8, часовете 1600 – отново по 200 часа на 1 преподавател.
А тази картинка е навсякъде, абсолютно навсякъде, без значение за какво иде реч – дали за образование или наука, дали за икономика или финанси, дали за здравеопазване или екология, дали за култура или спорт, дали за пенсии или заплати, дали за настояще или за бъдеще.
Общество, докарано до състоянието да живее по Закона на лошата глутница вълци е обречено общество. Такова общество за да се съвземе, трябва да се опомни. А опомнянето тръгва от осъзнаването, че Тридесет години стигат!
Николай Слатински
