"Вчера БТV ме ощастливи с поредната радостна вест - през страната ни са минали 108 хиляди украински "бежанци" и 50-60 хиляди са решили да останат в нея. Разтресох се от благодарност - каква почит са ни оказали! И броят на тия богоизбрани носители на цивилизация, култура и братска обич в българската земя ще расте! Ако имаме късмет, в скоро време ще надхвърли 100 хиляди. Как няма да идват, след като тук ги чакат готови хотели на морето и 40 лв. на калпак - на ден. Не се казва дали тази сума се получава само от пълнолетни, следователно тя се изплаща и на пеленаците. Изчислете каква е дневната сума, която получава едно четиричленно украинско семейство, без тъпо да ми крещите, че съм жалка, задето "ми се свидят някакви си нищожни 40 лв". Свидят ми се, защото Киро ги вади от моя джоб, без да ме пита, а са " нищожни" само за държавните и общинските хрантутници. Огромното мнозинство от българите работят за по-малко от 20 лв.на ден. За сведение, в Италия, аз изкарвах не повече от 20 евро - 40 лв., а работех 24 часа в денонощието, без почивен ден."
Но националното предателство, както единствено мога да определя това допускане на фактически неконтролиран бежански поток в България, след като най-силните страни в света - тези, които най-високо вряскат за хуманизъм, не ги допускат на своя територия, ще има своите ужасяващи дългосрочни - или вечни - не само във финансови измерения, последици в нашия български обществен живот. И в частния живот на всеки от нас.
Още в самото начало, когато "украинските бежанци" започнаха да прииждат, се ужасих от ангажимента на "българското" правителство да ги приеме. Ние сме шест милиона ( ако се вярва на официалната статистика, аз нямам причини да й вярвам ), от които най-много три милиона българи. Стопяваме се. Украинките идват с по две-три деца, млади са, ще раждат и още, всички удобства са им осигурени. Скоро към тях ще се присъединят и съпрузите, мнозина от които със сигурност сега воюват под лозунгите на ултранационалистите. Тази общност никога повече няма да напусне България, поне не доброволно, а разнебитената ни държава никога няма да успее да ги принуди да си отидат. Ще се образуват анклави, пазени с автомати, враждебни на българския народ. Изгонени са от Азовско море и от част от Северното Черноморие, но ще придобият нашето Черноморие - те и сега предпочитат да бъдат настанявани "на море", в кокетните крайбрежни хотелчета. В перспектива това украинско нахлуване (как другояче да го окачествя ?) ще бъде един от огромните проблеми, които ще ни завещае правителството на американския лакей Киряк (Стефчов) Петков.
Но нека да видим кои са украинците, за които соросоидните квачки толкова гръмко напоследък кудкудякат, че са били едва ли не главните ни освободители от "османското присъствие". Основният им ген е тракийският и те са много близки до българския народ. През столетията обаче този ген е модифициран от смесването с други етноси и е пострадал най-вече духовно и поведенчески.
"Както вече писах, забелязах това в Италия, където емигрантският живот ни принуди - приятеля ми и мен - да съжителстваме с големи групи украинци. В емиграция ясно личи в кои страни от Източна Европа животът е непоносим - тези, които дават най-голям брой емигранти - черноработници, готови да робуват за залъка хляб. Така беше в началото на първото десетилетие на новия век, пък и сега ситуацията не е толкова променена. Най-много емигранти в Италия имаше от Украйна, Румъния и България - дори всъщност българите даваха най-големия брой гурбетчии спрямо общия брой на населението у нас. За това какъв беше ужасът и социалното падение на българите, говори и фактът, че на Запад отидоха като чернобачкатори квалифицирани специалисти и висшисти, докато от Полша в емиграция излизаха само малообразовани хора. Украинците обаче бяха като нас - сред емигрантите имаше учители, медицински работници, икономисти, военни. В абсолютни стойности - тъй като Украйна брои и днес поне 43 милиона, украинците по онова време съставляваха най-многобройната емигрантска общност, особено в Южна Италия, въпреки че достъпът им в Западна Европа тогава бе силно затруднен."
"Нашето отношение към тях в началото бе романтично дружелюбно, както простичко си бяхме свикнали от съветско време. Какъв бе потресът ни, когато се ударихме челно в неподозирана меркантилност, жестоко използвачество и звероподобна безпардонност.
Наши непосредствени съседки бяха две млади украинки, но сякаш се бяхме оказали в съседство с взвод впиянчени драгуни. Всяка нощ устройваха оргии, понякога със свои сънародници, понякога с поканени италианци, понякога само те двете. Музиката гърмеше, децибелите на телевизора бяха надути до дупка. И двете имаха любовници италианци, грозни старци, които им бяха нужни, разбира се, само с користни цели и които бяха обзавели почти луксозно жилищата им. Не можехме да мигнем до 3 ч. през нощта, от шума се оплакваха и италианските съседи, които живееха през улицата. След като направих поредната забележка на една от украинките, тя скоро дойде мъртвопияна и започна да рита заключената врата на стаята ни с такива зверски шутове, че почти откачи касата и покри пода с откъртена мазилка. Тоя неин героизъм, достоен за борец тежка категория, бе придружен с гнусни ругатни, на които би могъл да завиди всеки дългогодишен зек, прекарал половин живот в колониите. А тази млада жена бе майка, имаше дете в Украйна.
Въпреки създадените непоносими отношения, приятелката й помоли българските мъже - италианските не се отзоваха - да пренесат тежките й багажи и подарени вещи до спирката, за да ги изпрати в Украйна. Безсрамие, което удиви българите, но те кавалерски изпълниха молбата й"
Но, ще кажете, това са само две украинки и от тяхното поведение не можем да правим генерални заключения. Напротив, в който и град да отидехме, впечатленията от украинците не бяха по-различни. Млади момичета ставаха любовници на 80-годишни старци, за да ги издържат, италианките прореваха от тях, задето нагло им отнемаха съпрузите, яки мъже със стоманени бицепси се скатаваха на строителната площадка зад труда на българите и имитираха работа, без да я вършат, самопоканваха се на гощавка и скоро вдигаха скандали, налитаха на бой и т.н. Примерите нямат чет. На упреците отговаряха най-често обръщайки се с гръб към говорещия и помахвайки чрез рамо - техен жест, който означава: "Какво ме врънкаш, досадно насекомо". Отношението към нас, българите, беше като към балъци, които си просят да бъдат използвани. Настаняха ли се сред нас, можеха да бъдат изгонени само със скандал. Нещо като кукувиче в гнездо на малки птички. За целия осемгодишен период, който прекарахме в Италия, видях само един културен, кротък и сърдечен украинец, с вроден аристократизъм - беше учител по английски, но умря млад от инфаркт.
"Жена съм, бях и майка преди гибелта на детето ми ( причинена в голяма степен от некадърността и дивачеството на т.нар."българско здравеопазване"), но не мога да се съглася, че трябва да празнувам, когато се роди украинско отроче, а да нехая, че не се раждат български деца. Никой никога не е правил подаяния на българския народ, не го е облагоделствал с нищо. Защо трябва да се правим по-големи идиоти, отколкото сме и да даваме земята и парите си на хора, на които не сме длъжни с нищо. Казвайки това, знам, че ще стана прицел на всякакви кукумявки, платени соросоидни "хуманиманисти", които ще ме обвинят в "безчовечност". Нека онемеят, защото ми се гади от тях, те изпитват " милост" само под диктовка и само към чужденците, никога към българите. Сигурно трябва да съм "човечна" и към оня управител на полева болница, който даваше заповеди за кастрация на руските военнопленници. А такива "кастратори" в Украйна не са един и двама, ако съдим по видеата с издевателства над пленените "руските облюдки", както те ги наричат."
"Бих желала тоя изстрадан мой текст да се мерне и пред очите на алчните собственици на хотели, които докарват украинци чак Румъния, прикривайки дивата си меркантилност под маската на човеколюбие и "доброволна помощ за ближния". Не вярвам, че хотелиер, свикнал да дере по десет кожи от клиентите си, може да бъде толкова широко скроен. Но тези хора скоро ще пропищят от гостите, които са "спасили", те ще им се качат на главата.
Може би ще ми опонирате, че споделям впечатления от украинците, добити на базата на общуването ми с бедни хора, а мнозинството от сегашните "бежанци" са бая заможнички, пристигат тук с породистите си котки и кучета. Ще отговоря, че в нашите източноевропейски общества богатите са много по-лоши, по-необразовани и по-престъпни от бедните. Всички знаем у кого отидоха парите през 90- те години на миналия век, а и след това. Пък и щом са заможни, за какво вадим по 40 лв. на ден за всеки от тях?
Истината е, че истинските страдащи, бедните украинци, жертвите на войната, си останаха там, сред развалините. Те просто не са имали пари за такова пътуване. А тук, както винаги, дойдоха фалшивите "жертви", в името на които неистово вият телевизионните оплаквачки."
Милена Върбанова
