Информациона агенция News24sofia.eu попадна на интересна история на лицето Борислав Петров в социалната мрежа Facebook: „Родих се копеле. Майка ми не искала копеле и затова нарочно ме родила в градчето Банско – едно от малкото населени места в България по онова време, където имало специални родилни отделения – за самотни майки, които искат да оставят на държавата бебета си„, разказва в историята си Борислв.
ИА News24sofia.eu публикува историята на Борислв без редакторска намеса:
1972 г. 22-годишната ми майка Маргарита не искала дете. Смятала, че още и е рано да става майка. Но сетне размислила и позволила на мъж да свърши в нея. Забременяла. Ала по някое време се разколебала и размислила – решила аборт да прави. Но пак се разколебала – уплашила се, че след това може цял живот да не може да има други деца. И размислила. Оставила ме да се родя. Родих се копеле. Майка ми не искала копеле и затова нарочно ме родила в градчето Банско – едно от малкото населени места в България по онова време, където имало специални родилни отделения – за самотни майки, които искат да оставят на държавата бебета си. Затова в затънтени балкански градчета, та да е далеч и скрито от обществото, защото е било срам за социалистическия строй тогава (Банско преди много години изобщо не е бил това, което е днес) Ето защо съм роден в Банско, а не в Пловдив, където е живяла майка ми него време. Та родила ме тя, обаче се разколебала и размислила – прибрала се с мен в Градът под тепетата. Ала не след дълго нещо я е разколебало и тя пак размислила – изоставила ме в дом за сираци. Този мой пръв престой в държавна институция не го помня. Бил съм твърде малък. Обаче по някое време майка ми се разколебала и размислила – отишла и ме прибрала от детския дом. А междувременно аз раста и почвам да помня. Така запомних следващото разколебаване и размисъл на майка ми – отново ме остави в сиропиталище. Не питайте как съм ревал тогава и каква травма е било за крехката ми детска психика. Второ изоставяне. Помня дома. Но не си спомням в кое населено място беше. Някъде в планината. Мина време. Един ден майка ми отново нещо я е разколебало и размислила – дойде и ме взе вкъщи. Сгуших я силно, за да не може да ме откопчат от нея, и естествения аромат на тялото (характерния мирис на майката, такъв, какъвто се набива в мозъка на бебето още при сукането на мляко от гърдата) направо ме побърка от радост. Уви, кратка радост. Майка ми се хвана с някакъв мъж. И, явно, им пречех. Защото майка ми за пореден път размисли – пак ме остави в детски дом. Този вече го помня къде беше – в село Патриах Ефтимово, община Асеновград. Ще кажете „Колко разколебавания е имала тази жена?!“ (Майка ми) Така е. След не знам колко време майка ми ме прибра у нас. За да ме остави отново – в детски дом в село Стойките, община Смолян. Те по такива закътани селца в балкана криеха от обществото повечето сиропиталища. Сетне пак ме взе и пак ме остави – в детски интернат в самия град Пловдив. Така част от детството ми премина в разни държавни институции – сиропиталища, интернати, пансиони, приюти, общежития. Ту взиман. Ту изоставян. По някое време майка ми най-сетне престана да се колебае и се кротна – спря да ме оставя в детски домове. Почна да ме праща в дома на баба и дядо в Пловдив. Или при роднини в село Мокрище, община Пазарджик. А ако е за кратко време – и у нейни приятели. През годините и до ден днешен така и не я разбрах майка ми защо толкова много пъти ме изоставяше, и ни се отказваше от мен (да ме даде за осиновяване), ни ме искаше край себе си. Поне не постоянно. Пусто нейно колебание – прецака важните първите 7 – 8 години от живота ми и остави траен лош отпечатък в съзнанието и подсъзнанието ми, с което дълги години се борих след това. Питах я. Неведнъж. Всеки път едно и също оправдание – квартирата и била тясна, нямало място за мен, бедна била, нямала пари да се грижи за мен. После имала работа и пари, но от работа нямала време за мен. Глупости. Другите майки с по две или три деца как се справят? Има и други самотни майки, те що не си зарязват децата по сиропиталища?
П.П. – Сетих се една показателна случка. Бях в приюта в Пловдив. Той е отделна сграда на две преки от училището. Бях първи клас. Голямото междучасие. С няколко мои съученици си играехме в училищния двор. Гоненица. Едно момиче си изпусна закуската. Геврек. Не пожела да го вземе. Аз веднага го взех и го доядох. Бях гладен. Понякога в приюта не ни хранеха добре или мен, като момче, не ме засищаше храната някой път. В училище ни даваха купони за закуска в голямото междучасие. Кифла, геврек, рогче. Такива неща. И на този ден пак всеки срещу купон получи закуска от лелката в училищната лавка в двора. Аз изядох моята закуска. Но бях още гладен. И затова от асфалта взех изпуснатата закуска на съученичката ми и я доядох. Ще речете: нищо особена случка, що я разказвам? Ами защото точно същия ден ден майка ми решила тайно да намине покрай двора на моето училище и да ме види как изглеждам, че отдавна не ме е виждала. Нали ме е изоставила в приюта. И дошла. Скрила се отвън зад една колона на училищния ни двор. Тайно ме наблюдавала. С очите си видяла как взимам храна от земята и я дояждам. Нищо не и е трепнало. Обърнала се и се прибрала у тях. А можеше да ми извика да извърля закуската от земята и тя да ми купи друга, нова закуска. Или да ме заведе да ме почерпи нещо в сладкарницата на ъгъла. Но не. Предпочела да си затрае и да се изниже тихомълком. Години след това тази случка тя ми е натякваше като упрек да ме унижи. Например, казваше ми следното: „Бе, я не ми се прави на интересен, забрави ли как обираше от земята закуските на хората?!“… И това нещо да ти го каже право в очите не кой да е, а родната ти майка. С какви очи? Че и отгоре на това същото нещо ми го повтаряше като бях тинейджър, в пубертета, свръх чувствителен. Беше баси унижението и подигравката за мен. Търсен ефект от страна на майка ми, за да ме заболи.
Първата половина на 70-те години на миналия век. Село Патриах Евтимово, община Асеновград. Аз съм там – в местния детски дом. Един ден стана пожар. Чухме силен гръм. Пламък обгорил главния вход на дома. А гъст дим тръгнал из коридорите, включително към втория етаж. Ние бяхме на втория етаж. Явно по пладне се случи това, щото ако бе следобеда, щяхме да сме по спалните за следобедния сън. Та бяхме ние на занималня в дневната стая. Нахлу уплашена колежка на нашата учителка. Двете широко отвориха всички прозорци, хвърлиха на пода цветята от вазата, а с водата почнаха да мокрят покривки от шкафчетата и да запушват прага на вратата, да късат парченца плат за ключалката да запушат също, както и фугите над вратата. Нас ни избутаха в най-отдалечения ъгъл на стаята спрямо вратата, от която тънки струи дим се появиха. Децата се разпищяха. Отвъв воя на сирената на пожарната дъпълнително всяваше паника. Вече се готвеха да разтягат стълбата на пожарния автомобил и екстремно да ни евакуират през прозорците, когато все пак ситуацията бе овладяна. Пламъка потушен. Дима разгонен с вентилатор. Това е село. Със стара сграда за детския дом. Дограмата и вратите – дървени и, разбира се, стари също колкото самата постройка. Тоест, деформирани тук-там. Затова някои от тях пропускаха дима от пожара. Както да е. Всичко мина леко. Пожара бе потушен бързо. Големи щети по сградата нямаше. Жертви или ранени нямаше. По това време бях 3 или 4-годишен. Не повече. Защото нито бях в първи клас, нито в така наречения предучилищен клас. Защо толкова добре си спомням точно този ден? Защото много се уплаших, но не пищях като другите деца (момичета особено), а само стоях прав вцепенен от ужас и … се напиках. Да, напиках се в гащите. От този ден нататък това почна често да ми се случва – в моменти на напрежение неволно да се изпускам в гащите. Не можех тогава да си го обясня това. Само берях срам от подигравките на децата. И тайно хленчех под завивката в леглото ми. Понякога се напикавах денем, понякога нощем. Месеци наред. По някое време майка ми дойде в сиропиталището и ме отведе в нейния апартамент. Един от многото пъти, в които ту ме взимаше да живея при нея, ту ме изоставяше в детски дом. Детските домове винаги бяха различни. Така през годините смених няколко такива домове. Майка ми бе притеснена от тези мои напикавания. Води ме на доктор – сиропи, хапчета, нагревки, лампи за лъчения (облъчване). Води ме и на баячка – отвари, масажи, баене. Нищо не помага. Продължих да се напикавам я нощем, я денем. Това се превърна в досада. Както за мен самия, така и за майка ми – срам на публично място, често сменяне и пране на дрехи и чаршафи. Майка ми реши, че нарочно го правя. И започна да ми се кара. Скандал днес. Скандал вдругиден. Не и стигаше словесно да си излее яда, и започна да ме бие. Жестоки побоища – с дръжката на метлата, с точилката от кухнята, с тръба от прахосмукачката. Всеки път хващаше нещо, което и е близко под ръка. И бой. Аз пищях, ревях. Тичах из апартамента. Тя ме гонеше. Криех се под леглото. Тя и там ме ръчкаше. Съседите чуваха. И само цъкаха с език. Понякога майка ми се уморяваше да ме бие и тогава почваше с други мъчения, от които „да ми дойдело акъл в главата“. Връзваше ме за ръцете към решетъчната издатина за шапки на портмантото в коридора. А аз малко дете. Вися във въздуха. Като обесен. И така ме държеше бая време. Друг път ме събличаше чисто гол и ме натика в ъгъла на банята. Върже маркуч към мивката. И със силна студена струя ме блъска в стената. Аз се гърча от студ и се свивам долу на пода, а тя ми заповядва да се изправя и продължава да ме пръска. Също като във филмовите сцени за концлагерите, затворите или психиатриите. Друг път демонстративно чупеше диоптричните ми очила. Или насила навираше в устата ми мои напикани гащи – да съм усетил мириса и вкуса на напикано, та да ми дойдел акъла и да спра да се изпускам. Най-леко съм минавал като ми забрани да гледам детски предавания и филмчета по телевизията или ме прати да си лягам без вечеря. Но, всъщност, понякога това, да не гледам любимите ми детски, го изживявах по-тежко, отколкото да ме набие или да си легна гладен. Случвало се е напикания нощес дюшек да го свали долу на паркинга пред нашия блок и да го метне върху предния капак на колата на наш съсед – да видел целия квартал какъв съм пикльо. Като ме оставяше в дома на баба и дядо, там също съм се напикавал. Но не е имало бой и психически тормоз. Някой път като и тя е там, е посягала да ме удря, но баба и дядо я спираха. След години психолог ми каза, че причините за тези напикавания не са разстройство на физическото ми здраве и по-конкретно на отделителната ми система, а било на психична основа. Обясни ми го така: бебетата и малките деца помнят. На тях им прави впечатление, че като са сухи, майките ги оставят настрана и почват да се занимават с друга дейност вкъщи – чистене, готвене, пране. А като са напикани, майките веднага зарязват всякаква друга работа вкъщи и почват да се занимават с тях – бебетата или малките деца. Така веднъж. Така втори път. Трети. И повече. Не при всички, но при някои бебета и малки деца това се превръща в подсъзнателен условен рефлекс – като са в напрежение или просто се чувстват самотни, да се напикават, за да привлекат вниманието на майката. Тоест, тези напикавания не са лигавене, не са нарочно на инат, напук. Те са подсъзнателен зов за внимание и грижа. А в случай като моя – многократни изоставяния в различни детски домове, липсата на майчина обич и грижа, е вероятна причина за напикаванията. Моите напикавания доказано не бяха поради чисто физически здравословни причини. А може би пък инцидента в приюта да е провокирал напикаванията. Така и не разбрах точно кое от двете е истинската причина. А може съвкупно и двете посочени неща да са причината. След някоя и друга година напикаванията се разредиха. А в един момент напълно престанаха. Влязох в пубертета. И, слава Богу, че тогава вече не се напикавах. Инак не знам какви тийнеджърски години като пикльо щях да изкарам.
П.П. – Като споменах детския дом в село Патриарх Евтимово, община Асеновград, се сетих за една друга случка там. Беше време, когато майка ми бе спряла да ме оставя по детски домове. Оставяше ме в дома на баба и дядо. Понякога за кратко, понякога за дълго време. Месеци наред. При едно такова дълго оставяне аз бях загубил връзка какво се случва в апартамента на майка ми. Тя тогава беше се задомила с пореден мъж, от който има дете – брат ми Иван (полубрат) Един ден майка ми дойде в дома на баба и дядо, и ме забра. Внезапно. По спешност. Без да разбера защо. Тя не ми обясни ситуацията. Тръгнахме. Само двамата. Аз и тя. С багаж. Дрехи и други неща. С автобус от Пловдив отидохме в Асеновград, а от там – с друг автобус до село Патриарх Евтимово. Бях позабравил селото как изглежда и как се казва. Слязохме на селския мегдан и мястото почна да ми изглежда смътно познато. Тръгнахме по една улица и в далечината разпознах покрива и силуета на една сграда. Топли вълни минаха по тялото ми и се развълнувах. Но мълчах. Не можех да повярвам къде сме. Не исках и да си помисля какво може да се случи. След малко бяхме пред детския дом, в който бях преди години. Настръхнах и с насълзени очи погледнах майка. Тя побърза да ме успои. Каза ми, че не сме тук, за да ме остави. А че идваме да оставим багажа. Влязохме в сградата. Вътре всичко бе същото като преди. Една възпитателка ме разпозна и заговори майка ми. Каза нещо и на мен. Не я чувах. Ушите ми пищяха. Тръгнахме по единия коридор на първия етаж и се озовахме пред желязна врата с решетки. Здраво стиснал с побелели от стискане на решетката пръстчета стоеше братчето ми Ваньо (Иван) Не можех да повярвам на очите си. С майка ми бяхме дошли на свиждане на брат ми. Не да го заберем с нас и да го отведем вкъщи. А просто на свиждане. Бях в шок. Брат ми бе заключен в същия детски дом, в който бях и аз преди. Явно нещо ми е станало тогава, защото остатъка от деня не го помня. Свестих се едва у баба и дядо, където майка ме върнала. Не искам да влизам в подробности, понеже тук вече става дума за премеждия на брат ми по детски домове (не беше само в този), а аз не искам да пиша за това в тези мои спомени за моето детство. Засяга се друг човек с друга съдба. Не искам да навлизам в чуждо лично пространство и чужд личен живот. Това с майка ми и нейния брат е друго нещо. Просто исках да покажа какво „семейство“ сме и в каква среда живях тогава.
Семейството на майка ми е голямо. Шест деца. Пет сестри и един брат. Дядо ми Георги по някое време се разделил с първата си жена, от която имал дъщеря – майка ми. Втората съпруга на дядо ми (Олга) и тя преди години се разделила с тогавашния си мъж, от който имала две дъщери. Така дядо ми Георги и втората му жена (баба Олга) като се събрали, вече имали общо три деца. Не им стигали. Искали и от тяхната любов да имат деца. Направили още три деца – две дъщери и един син. Така в крайна сметка общо всички деца станали шест на брой – пет сестри и един брат. Лиляна, Маргарита, Мария, Йорданка, Румен, Любка. Всичките раждани от баба. Само майка ми Маргарита не. Понеже, казах вече, тя е от предишен брак на дядо ми. Аз цял живот признавам за моя баба именно тази втора жена на дядо ми. Тя ме обичаше и се грижеше за мен. Истинската ми баба Славка, от която е родена майка ми, я видях само един-единствен път през живота си. Изобщо не се имах с нея. Живеехме в различни населени места. Докато с другата баба Олга (втората жена на дядо) бяхме много близки и аз често ваканциите изкарвах при нея и дядо, защото и те също живееха в Пловдив. Но, повтарям, от този втори брак на дядо само майка ми не бе раждана от тази жена. Всички останали пет деца са минали през утробата и. Затова тях тя си ги тачеше с една идея повече в сравнение с майка ми. Все пак за тях бе родна майка, а за майка ми – мащеха, нищо че майка ми я наричаше „майко“. Майка ми в дадени моменти се водела черната овца на фамилията. Баба Олга мен ме обичаше, но спрямо майка ми бе леко резервирана. Не само щото нея не я е раждала, а понеже майка ми сама си заслужила това нарицателно „черната овца на семейството“ – била луденина на млади години и правела бели. Само факта, че забременява от мъж, който не и е съпруг, че ражда извънбрачно копеле (мен) и че ме изоставя по детски домове, е сам по себе си достатъчно показателен за тогавашното укоримо поведение на майка ми. Ала то не било само това. Сега да не задълбавам в подробности. Имаше периоди, в които не бях в някои от детските домове, а живееж при майка ми в Пловдив. Баба Олга и дядо Георги също живееха в Пловдив. Затова някои ваканции целите ги изкарвах при тях. Него време те живееха в къща с двор. На края на града. До ЖП прелеза между град Пловдив и село Ягодово. Дядо цял живот беше железничар. Я кондуктор, я стрелочник, я нещо друго към ЖП-то в Пловдив. Често е пътувал с влаковете по линията Пловдив – София. И обратно. Или по линията Пловдив – Бургас. И обратно. Пътуваше с пловдивска бригада (началник влак, машинисти на локомотива, кондуктор, милиционер), Пътуваше и с негови колеги от бургаски бригади на влакове. Както вече написах, къщата на дядо бе до ЖП линията. По направлението Пловдив – Бургас. Затова доста бургаски жепейци познаха дядо и знаеха къде край релсите живее той. Логично в дома на дядо имаше ежедневна и парадна жепейски униформи със шапки с козирки. А по тях -пагони, лъскави кокарди и значки. В моите очи парадната униформа бе все едно на генерал от армията. Разбира се в дома на дядо имаше и други жепейски неща – флагчета в червен и жълт цвят (май и зелен), фенерче със сменящи се цветове. И други предмети. Държеше ги в едно чекмедже в кухненски бюфет. Не ги заключваше. Аз понякога си играех с тях. Най-вече с фенерчето. Лягах в моето легло и се завивах презглава с одеалото, за да си играя с фенерчето. На съседното легло в момчешката ни стая спеше вуйчо ми Румен. Но той много скиташе тогава и често оставах сам в нашата стая. И затова на спокойствие си играех. Но веднъж направих голяма пакост. Беше през деня. Дядо го нямаше вкъщи. И си позволих да напусна „скривалището“ ми в момчешката стая и да си играя навън на двора с някои от нещата на дядо. Така в един момент червеното флагче съм го закачил на колона до ЖП линията, идваща от Бургас за Пловдив. И нещо съм се замотал из вътрешността на двора или съм влязъл вкъщи за малко, вероятно до тоалетна или да пия вода. Така идващ влак от Бургас не ме вижда мен на двора. Нито някой друг. Примерно баба ми. Машиниста вижда само червения жепейски флаг на дядо ми да се вее до ЖП линията. Пък те, бургаските и пловдивските жепейци знаят, че точно тук живее колегата им – дядо ми. И набили спирачките на влака, понеже помислили, че с флага дядо ги предупреждава за опасност надолу по трасето, където вероятно той стои с фенер. Добре че къщата на дядо ми е до самата линия, ама близо до така наречения кантон на ЖП прелеза между Пловдив и село Ягодово. Та кантонерката (така се викаше на жената в кантона, която спуска и вдига бариерите на прелеза) бързо обяснила, че дядо го няма в района, няма авария в района, и вероятно внука (тя ме познаваше) се заиграл с флага. Влака потеглил. Стигнал след малко централна ЖП гара в Пловдив. Там дядо ми бил дежурен на смяна, на перона. Станало въпрос какво се е случило. Дядо веднага се прибра вкъщи. Тегли ми един бой. И вече почна да си крие нещата от мен. На друго място в дома. Не знаех къде. Боя обаче си го заслужих. С развятия червен флаг съм подвел машиниста и той спрял влака за малко без да има причина за това. Не помня късна пролет ли беше, лято ли беше, ранна есен ли беше. Навярно лятната ваканция. Ала не съм 100% сигурен кога точно се случи това. Както да е. Споменавам тази случка, защото тя има връзка със събития от Част 4 на спомените от детството ми, които описвам тук.
Къщата на баба Олга и дядо Георги до ЖП линията. Аз да съм бил последна група на детската градина или първи клас. Не помня. По това време в тази къща бяхме 6 човека. Баба и дядо. В тяхна си стая със спалня в едното крило на къщата. Аз и вуйчо ми Румен (полубрат на майка ми) – в отделна стая с две единични легла, в другото крило на къщата. И последните две дъщери на баба и дядо – Йорданка и Любка. Демек, мои лели. Полусестри на майка ми. Защото и те, и вуйчо ми не са раждани от една и съща жена с майка ми. Но те помежду се отнасяха като истински сестри и брат с тях. Лелите ми спяха на обща спалня в стая, съседна на нашата (аз и вуйчо ми). Разликата в годините ни не беше голяма, ето защо на вуйчо ми му казвах „батко Румен“. А към тези две лели се обръщах с „како Данче“ и „како Любке“. Или просто „батко“ и „како“. Само с тях така. Другите две полусестри на майка ми (Лиляна и Мария) ги наричах с „лельо Лили“ и „лельо Мария“. Или просто „лельо“. Вуйчо ми Румен (батко Румен) бе с няколко години по-голям от мен. Примерно аз като бях първи клас, той вече да е бил младеж в 7 или 8 клас. Батко Румен бе гамен. Пушеше цигари, пиеше алкохол, играеше хазарт (комар), крадеше, занимаваше с черна борса, бягаше от вкъщи, не ходеше на училище, беше регистриран в Детска педагогическа стая, посягал е на сестра си Любка да е бие, често правеше скандали в дома на баба и дядо. Когато от време на време се свърташе там като огладнее и свърши парите.
По-късно вуйчо/батко Румен бе в ТВУ – Трудово-възпитателно училище (дисциплинарен лагер само за деца и младежи), послe в специалния затвор в град Бойчиновци (затвор само за деца и младежи), след туй и в обикновен затвор за възрастни. Та един ден, когато батко Румен бе все още само див младеж – гамен на квартално ниво, той дойде при мен в моето легло и си побъбрихме за разни общи неща, като през цялато време той си търкаше пениса през анцуга си. Беше се надървил. Забелязах. Но не се впечатлих. Бях дете. И не разбирах тези действия.
Батко Румен ме закле да пазя тайна – къде дядо крие неговите жепейски предмети – фенерче, флагче и прочее. Пусна ми муха в главата, че може тайно да ги взимам, да си играя с тях в нашата момчешка стая, сетне да ги връщам обратно на мястото им, преди дядо да се е прибрал вкъщи. Така и направих. Няколко пъти. Един ден батко Румен пак се мушна в моето легло и започна да ми приказва общи неща, но този път си извади пениса от анцуга. Беше се възбудил. Играеше си с пениса си. И ме приканваше да го пипна. Аз се учудих. Не разбирах ситуацията. И не знаех, че става нещо нередно. Батко Румен ми обясняваше за момчешкия/мъжки свят – мъжки тайни, мъжки игри, в които нормално да си мерят пишките, да си ги барат един на друг, да си играят с тях – мастурбиране. Аз не проявих интерес. Нищо не се случи. След няколко дни батко Румен отново се озова в моето легло. Пак си извади пениса надървен и настойчиво ме канеше да си играя с него. Аз се смутих. И тогава той ме заплаши и започна да ме изнудва. Плашеше ме, че ще ме издаде на дядо, че пак съм почнал да си играя със жепейските му предмети, че ще бъда наказан и върнат в детския дом. Изнудваше ме със същото – че няма да ме издаде на дядо и ще остана да живея при тях, ако си играя с пишката му. Така се започна. Първо само с ръце да си играя с надървения му пенис, а сетне да съм го душел на мирис как е (тоест, максимално да доближа лицето ми до пениса му), после да го близна леко с езиче – да видя на вкус как е. И накрая ми го набута в устата ми. Беше седнал върху гърдите ми, но не се беше отпуснал нацяло, а по-скоро се надвесваше над мен и ме караше да му го лапам. Усетих, че нещо нередно се случва, ала бях уплашен и в шок. Остави ме на мира. Легна си в неговото легло и заспа дълбоко. Аз цяла нощ не спах. Чак на сутринта умората ме повали. Събуди ме дядо. Изтръпнах. Помислих, че съм изпортен и дядо идва да ми се кара. А той пък помисли, че съм се сепнал, щото навярно съм сънувал кошмар. Събуди ме дядо ми, понеже съм спял чак до обяд, необичайно за мен. Остатъка от деня бях свит и мълчалив. Двете каки – на училище. Баба – залисана в кухнята. Дядо отиде на работа нощна смяна. Вечерта батко Румен пак дойде при мен. В един момент извиках: „Како, батко ме кара да му лапам“. От двете ми каки Данче и Любка повече дружах с Любка. Кака Данче бе по-голяма от кака Любка и батко Румен, затова се държеше по-сериозно и дистанцирано. Ето защо кака Любка ми бе по на сърце и душа (и до ден-днешен), инстинктивно към нея се провикнах. Те (с кака Данче) спяха в съседната стая, към която, за да се отиде, трябва да се мине през нашата стая, на момчетата. За съжаление в онзи момент никой не ме чу, че извиках. Батко ми ми изсъска нещо в ухото. Не го разбрах. Май го бях ядосал или превъзбудил от това, че се дърпам. Може би се е кефил да има перверзия – елемент на принуда и фетиш игри, защото по някое време ми каза, че иска да пикае в устата ми, и тръгна да го прави, ала аз се извъртях рязко и се раплаках. Батко разбра, че този път е прекалил и ме остави на мира. Излезе навън. С дни го нямаше. Явно се уплашил. А аз пожелах да се прибера при майка ми. Тя дойде и ме забра след няколко дни. Минаха седмици. Минаха месеци. Може би година. Някой в нашия блок си изнасяше старите мебели. И във във хода имаше шкафове и гардероб. С едно съседско дете, мой връстник, си играхме на криеница в тях. Чуехме ли, че съсед слиза по стълбите или с асансьора, се спотайвахме като мишлета. Обаче една любопитна съседка клюкарка отвори гардероба да провери има ли нещо в него, и ни завари мен и моя връстник с леко свалени гащи и двамата. Обади ни на майките ни. Вкъщи бой и разпит. Просто си мерихме пишките, рекох на майка ми. Кой/откъде се научи на това? Ами от батко, казвам аз. И признавам всичко с плач. Майка ми изпадна в нервна криза. Извика Народната милиция. Вкъщи дойде дойде мъж, чичко милиционер, с униформа. И ме рапитваше дълго. Години след това се чудех защо вкъщи не дойде жена психолог, а мъж. Социалистическа му работа. Както да е. Мина разпита. Майка направи луд скандал в дома на баба и дядо. Търсеше брат и Румен. Вуйчо ми. Баткото. Но него го нямаше. Беше се покрил. Майка ми ме заведе на доктор специалист прокголог. Нямаше следи от пенетрация. А и аз самия никога не съм твърдял, че е имало анално проникване. Повтарях едно и също нещо – за мастурбация, за лапане на пенис, за опит на батко ми да пикае в устата ми.
Майка ми искаше да заведе дело и да съди брат си. Но понеже не е имало анален секс, нямаше как да се докаже сексуално насилие. Пък и нали вече споменах, че майка ми от миналото си носеше прозвището „черната овца на фамилията“, и баба ми Олга (втора съпруга на дядо ми и съответно мащеха на майка ми) веднага събра лагер от роднини срещу майка ми и я обвинила, че тя ме подучила тъй да приказвам аз срещу батко, за да спечели пари от дело. Аз на тези семейни разправии не съм присъствал тогава. Не знаех, че така са си говорили. Доста години след това разбрах. Вуйчо ми по някое време се появил. И, разбира се, отрекъл всичко. Изпечен лъжец. Случката се покри. Никой повече дума не отвори за нея. Включително и майка ми. С изключение на няколко пъти години след това – по време на моя пубертет. Бях комплексиран тинейджър. Имах труден пубертет. Караници с майка ми. Основно от нейна страна идваха споровете и скандалите между нас двамата. И понякога тя, родната ми майка, като нямаше аргумент да ме обори, се опитваше да ме затапи, жаргонно казано, с репликата: „Айде, не ми се прави много на отворен, забрави ли как лапаше ку*а на Румен, а?!“… Представяте ли си тази вулгарна гнусотия майка на родния си син да казва. И го казваше неведнъж. Включително като бях тийнеджър, в пубертета. Смятайте как грубо е мачкала достойноството и самочувствието ми.
Бях ученик. В училище за начално и основно образование. Сиреч, от 1 до 8 клас. Голямо училище. Много ученици. Затова имаше училищна столова за обяд между първа и втора смяна учащи. Храненето ставаше срещу купони, купувани ден за ден, но в повечето случаи предплащани за седмица напред. И аз обядвах в училищния стол. Майка ми даваше пари да си купя купони за цялата седмица. И аз го правех. Бях послушно дете. Обаче по някое време си харесах книги в книжарницата и си ги купих с парите за обяд за седмица напред. Скрих книгите в един шкаф в кухнята, където си държах учебниците и тетрадките. По това време все още нямах моя детска стая и нямах ученическо бюро. Живеехме в тясна гарсониера. Скришом вадех книгите и ги четях. А обядите? А обядите някои ги прегладувах, други ги ползвах – почти всеки ден имаше деца (предимно момичета), които точно този ден пътьом се отбили у баба и там хапнали. Та понякога някои купони увисваха свободни и момчетата ги подаряваха. И аз дебнех за такива. И ги взимах. И обядвах. Но имаше дни без свободни купони. И оставах без обяд. Един ден майка ми шеташе нещо в кухнята и не знам какво я присети, та поиска да види купоните. А аз нямах. Не бях купил. Парите за тях ги дадох за книги. И почнах нещо да го увъртам. Майка ми усети нередност. Почна да крещи: „Къде са купоните?“… Аз мълчах гузно. Тогава тя започна сама да ги потърси в ученическата ми чанта. Не намери купони. Вбеси се. Почна да вади всичко от шкафа с учебниците и тетрадките ми. И, хоп, попадна на книгите. Чисто нови. Още миришещи на мастило. Стана и ясно – купил съм книги. И почна разпит със шамари. Признах. Майка се ядоса, че парите за училищната столова ги харча за книги. И разкъса книгите. Разплаках се и запротестирах. Тогава майка ми ме изгони от кухнята. Викна: „Марш навън! Не искам да те виждам!“… Честно, не помня какво се случи точно в онзи момент, но, може би, нещо съм възроптал, щото бях вече в коридора, когато майка ми от кухнята метна нож по мен. Рани ме в крака. В сгъвката под коляното. Потече ми кръв. Куцукайки пеша извървях пътя до болницата. Там почистиха раната и превързаха крака ми. Раната не бе голяма и дълбока. Не бързах да се прибера вкъщи. Чак привечер се прибрах. Майка ми беше се „успокоила“ и само мрънкаше под носа си. Нямаше извинения. Майка бе посегнала към детето си с нож. Но все едно нищо не се бе случило. Ще речете: Еееее, това вече е прекалено. Нож. Кръв. Не може да е вярно. Обаче е вярно. Всичко, което описах в тази и в другите глави, е вярно. Даже доста неща спестих, защото са брутални сцени. След години, в прай тайма (най-гледаното време) на национална телевизия разказах за тази случка с ножа, за сексуалния тормоз на вуйчо ми към мен, за многобройните ми изоставяния в детски домове, и за други неща. Майка ми беше в студиото. Тя потвърди за тези неща. Имаше дискусия в студиото. Времето не стигна. Имаше следващ епизод. Всичко това се излъчи в национален ефир, по Нова телевизия. В предаването „Цената на истината“. И по Нова телевизия майка ми говори за вуйчо ми, за сиропиталищата, за метнатия нож. За тези неща, които описвам тук. Бе подложена на кръстосан разпит от водещия на предаването и гост коментоторите в студиото.
1980-те години на XX-ти век. Град Радомир, община Перник. Майка ми от Пловдив беше се преместила да живее в Радомир – заради работа в местния завод за тежко машиностроене (ЗТМ) „Червена могила“. В Радомир бяхме майка ми, аз и брат ми Иван. Така наречен млечен полубрат, понеже и двамата сме раждани от една майка, но Иван бе заченат от друг мъж на майка ми. В това малко провинциално градче и в съжителство с майка ми изкарах не лек пубертет. Роден съм извънбрачно копеле и израстнах без баща. В тийнеджърските ми години нямах два различни типа модели за пример и подражание – баща и майка. А бях само с майка, която се държеше деспотично. Обичаше да командва и да се налага. Ние с майка ми не бяхме партньори, не бяхме другари, не бяхме приятели. Ние с майка ми като куче и котка често бяхме в кофликт помежду си. Аз, като тийнеджър, исках повече лично пространство и самостоятелност. Тя продължаваше да ме третира като домашен прислужник. Никога не сме сядали да разговаряме за моите мечти и планове за живота ми. Тя изобщо не се интересуваше какво ме вълнува, какви младежки трепети изживявам. Не знаеше какъв тип музика харесвам, не знаеше какви книги обичам да чета. Не ме питаше биологията и социалния живот как се отразяват на специфичната ми възраст тийнеджърски години. Не се интересуваше как изживявам пубертета. Имам ли проблеми. Пълна индиферентност от нейна страна спрямо мен. Беше и си остана простовата жена, с ограничена обща култура. С нея нямахме какво да си кажем и между нас имаше невидима стена. Аз се затварях в детската стая и се усамотявах, вглъбен в моя си свят. Не излизах по младежки домашни купони или дискотеки. Имах комплекси за малоценност, че съм грозен и смотан мухльо. Майка ми ми набиваше тези комплекси. Постоянно ме унижаваше. Подиграваше ме, че съм кривоглед и ме обиждаше с „очилато магаре“. Често ми повтаряше, че съм смотан. Тази жена определено не ме обичаше и не ме уважаваше. Ни като син. Ни като човек, камо ли личност. Много пъти ми казваше как с нетърпение чака да си взема паспорта (на 16 години) и да ми бие шута – да напусна нейния дом и тя да не се занимава повече с мен. Толкова коравосърдечна бе. На моменти цинична, вулгарна. Не ми даваше джобни пари. Все казваше „Нямам!… Като почнеш да работиш, купувай си каквото искаш“. Тя имаше предвид като стана на 16 години и се изнеса на квартира, и почна работа. Казваше, че взема ли паспорт, и ден няма да ме държи вкъщи. И аз без джобни пари почти никъде не излизах. Майка ми нарочно нищо не ми купуваше, защото смяташе това за средства, хвърлени на вятъра. Тя изобщо не виждаше бъдеще с мен под един покрив и защо да харчи за мен, защо да инвестира в мен, примерно за висше образование. Нееее. Това бе абсурд за нея. За майка ми беше важно, че в хладилника има манджа и не съм гол и бос. Екзистенц минимума е осигурен. Неща като понататъшно мое образование, таланта ми да рисувам, духовна храна за душата ми – не я интересуваше. Аз бях тийнеджър. Аз карах пубертет. От дете се превръщах в младеж. Мъзмъжавах. А майка ми никога. Не ми купи маратонки или кецове. Не ми купи дънки или джинси. Не ми купи ръчен часовник. Не ми купи колело или ролкови кънки. Не ми купи футболна топка. Не ми купи бейзболна шапка с козирка. Не ми купи слънчеви очила. Не ми купи уокмен или касетофон. Не ми купи гривна за ръка. Не ми купи медальонче или верижка за врата. Не ми купи книги, музика, билети за кино или концерт. С други думи казано: нарочно не ми купуваше нищо младежко и тийнеджърско, защото не ме обичаше и не искаше да изглеждам хубав, секси младеж със самочувствие. За нея бях смотан мухльо. Като към такъв се отнасяше с мен. И такава визия поддържаше в облеклото ми – комсомолски дрехи и бабешки блузи и пуловери. Не издържах. Избягах от нея. Не дочаках да стана на 16 години и да получа паспорт. Още 15-годишен (едва дочакъл да завърша 8-ми клас) и сам напуснах дома на майка ми. Отпътувах за Пловдив и си намерих техникум с общежитие, където да живея. Поднових контакт с някои от сестрите на майка ми и една от тях – леля Мария – се нагърби със задачата да стане мой ментор и да ми помага. Леля Мария бе мъжко момиче. Много съм и благодарен. За пръв път в живота си получих ръчен часовник. Тя ми го подари като станах на 16 години. Тогава за пръв път в живота си имах и маратонки. Сам си ги купих с мои пари, заработени на ученическа бригада. Купих си и слънчеви очила. И нови, младежки дрехи, актуални за онова време. Почнах да се обличам като пич. Придобих самочувствие. Бях равен с другите младежи. Радвах се, че се махнах от майка ми.
Сега, след доста години, като правя равносметка за живота ми и по-конкретно за детството ми, все още съм раздвоен за оценката му като цяло – щастливо или нещастно детство имах? И ще призная, че колкото повече време минава от тогава, толкова повече везната се накланя към щастливо детство. Странно, нали? При всичките тези неприятности, които преживях като дете. После, като пораснах и опознах повече света около мен, толкова много гадости, низости, издевателства сред другите хора видях през годините, че си викам, че съм късметлия за това, дето с моите премеждия съм минал сравнително леко спрямо милиони други хора. Не, не се самоуспокоявам с факта, че е имало и по-зле от мен. На никого не пожелавам да преживее дори една стотна от трудните периоди в детството ми. Всъщност, абсолютно нищо от моето тегло да не усети. И все пак, в крайна сметка загърбвам негативното и се спирам на позитивното. Не защото психолог терапевт така ми е внушил, а понеже аз по природа съм си такъв – добродушен и позитивен човек. Гледам да превъзмогна и загърбя лошото и да живея само с доброто. Не мога да живея с омраза. Много е натоварващо и изчерпващо същевременно. Затова казвам, че от дистанцията на изминалото време, детството ми го определям по-скоро като щастливо, отколкото нещастно. Да, беше нещастно, но на моменти и за периоди. Обаче като цяло си бе едно безгрижно, щастливо детство, от което имам много хубави спомени. Бях изоставян в детски домове. Но това се случи по време на тогавашния социалистически строй на Тодор Живков. В детските домове имаше ред и дисциплина. Между децата нямаше издевателства, изтъпления и сексуално насилие. Поне аз не съм изпитал такива неща на мой гръб, нито пък съм видял други да го правят. После обществено-политическата система в България се смени и дойде така наречената демокрация с всички свои плюсове и минуси. Като един от минусите бе рязко влошаване живота в детските домове. Глад, мизерия, изнасилства, тормоз. Но аз тогава вече бях пораснал и не бях в детски дом. Сетне със закон официално детските домове бяха закрити в цялата страна. И друго. Често майка я нямаше по цял ден вкъщи, а понякога и дни наред. Аз избягвах да съм близо до нея. Тя не обичаше да съм пред погледа и. Затова все гледах да съм извън вкъщи, да съм някъде навън, да си играя с другите деца. Не бях аутсайдер. Децата ме харесаха за другарче. По онова време нямаше домашни компютри, нямаше таблети и смартфони, нямаше игрални конзоли. Нямаше 24-часови нонстоп телевизионни канали с детски филмчета и анимации. Нямаше молове. Затова децата нямаше какво толкова да ги задържи вкъщи и те все гледаха да са навън – на двора, на улицата, в паркове и градинки. В Радомир като живяхме, блока ни бе в квартал на края на града. Така със съседските деца тичахме из баири, полета, борихме се в сеновали. Правихме палатки, салове. Ровихме в пясъка. Катерихме се по дървета. Играехме на „стражари и апаши“, на „фунийки“ по строежите, на „чичо доктор“, „криеница“, „дама“ и разни други игри. Карахме колелета, ролкови кънки (ролели), лагерни колички. Скачахме на въже. Постоянно бяхме на чист въздух и досег с природата. Правихме си пикници. Живота за децата бе спокоен и безгрижен. Щастливо детство. Хубави спомени. Майка все гледаше да прехвърли грижата за децата си на други хора, ако може. Тук отварям скоба и казвам, че майка ми има три деца от трима различни мъже (Даже четири деца от четирима различни мъже, както самата тя ми призна едва миналата година. Но четвъртото дете заради недъг го е изоставила още в родилното. Всъщност, то май е било първо нейно дете, преди мен)… И тези три деца сме аз (Борислав, 1972), Иван (1978) и Николай (1989) Така че първите ми шест години бях единствено дете на майка. После, като тръгнах първи клас на училище, вече имах братче бебе – Иван. Та майка ми първоначално само мен, а сетне и заедно с брат ми Иван все гледаше да ни остави у роднини и приятели да ни гледат – кога за малко, кога за повече. И така често се озовавах в дома на баба и дядо в Пловдив или в дома на роднини в село Мокрище, община Пазарджик. Тоест, имах си и село. И там игри вътре и извън селото. Имаше гори от ябълкови дървета. Покрай селото минава река Марица. Къпехме се в нея. А дома на баба и дядо в Пловдив бе на края на града – там, където започват горички и ливади. Затуй имах възможност да си играя както в типична градска среда (детски площадки с люлки, катерушки и пързалки), така също и в извънградска или селска среда. Което допълнително разнообрази, обогати и ощастливи моето детство. Плюс това, майка ми не беше постоянно в лошо настроение. Купуваше торти за рождените ми дни. Купуваше ми подаръци – играчки (колички, конструктор, детски пистолет, разни други неща) Водеше ме на море. Разхождахме се заедно из градските паркове, ядяхме сладолед. Нямаше целувки, прегръдки, галене, гушкане и други подобни ласки и милувки. Но все пак се усещаше майчински инстинкт за грижа и внимание. В такива моменти се чувствах спокоен и щастлив. Тогава я усещах като истинска майка. Откраднато, отнето детство? Не. Осакатено детство? Донякъде. Щастливо детство? Като цяло да.
Румен, полубрата на майка ми, отдавна не го наричам вуйчо или батко. Още тогава, при скандала с педофилската му изцепка с мен, той се покри. После по друг повод бе задържан в ТВУ, сетне лежа в затвора за деца и младежи в град Бойчиновци. След това се кротна известно време. Ожени се. Направиха ме шафер на сватбата му. Роди му се син. Пак почна да хайманосва. Разведе се. Отново лежа в затвора. Хвана си втора жена. Роди му се дъщеря. От години живее в Русия или Украйна. Не съм сигурен. Държи дребна фирма за погребални услуги. През всичките тези години не сме се виждали и не държим връзка. Последно го засякох един път в дома на леля Мария, когато бях ученик в техникума. И от тогава повече не. Бях на 11 или 12 години, когато (Не знам защо!?) родата ме сложи да съм шафер на сватбата му. Нито сме си приказвали тогава, нито сме се поздравявали. Дядо Георги и баба Олга вече не са сред живите. Мир на праха им. От цялата многолюдната рода най-много обичах баба Олга. Уви, и леля Мария почина. Лека и пръст. Много я харесвах като бях дете и младеж. Брат ми Иван живее в Благоевград от скоро. Брат ми Николай се подвизава в София. Майка ми Маргарита живее в Кюстендил. Сам-самичка. Като кукувица. Ни деца, ни внуци са с нея. Не се търпи. Същия проклет характер си е тя. Мноооого рядко Иван или Николай да я посети за кратко. Аз спрях да ходя при нея. Кракът ми няма да стъпи в Кюстендил. Казах и, че не ми е майка. Да не ме търси, да не ми звъни, да не ми пише. В моя живот аз нямам вуйчо. В моя живот аз нямам майка. Зачеркнах ги завинаги тези двама. Него още преди много години. Нея от скоро. Не съм писател. Нито съм учил за писател. Нито по рождение имам природен талант да пиша. Затова много рядко пиша дълги текстове. Нямам богат езиков речник и сам виждам как употребявам едни и същи думи. Понякога се получава тавтология. Дразни ме. Защото може да не съм писател, ала разбирам от хубаво написан текст като попадна на такъв. А в моя хващам грешки. Няма да го давам за редакция. Нека си остане такъв. Автентичен. И музикант не съм, но разбирам от хубава музика. И кинаджия не съм, но разбирам от хубави филми. Надявам се дългия текст да не е отегчил и отказал хората да дочетат всичко докрай.
https://news24sofia.eu/
