Психологическа Травма. Да я преработим или да я проиграем?

Всички хора имаме травми, физическите такива не могат да бъдат скрити и някак видно подтикват човек все някак да се справи с тях.

Трудно се прикрива счупен крайник, дали заради болката, или заради неспособността човек да използва личния си потенциал на сто процента, все намира време за медицинска помощ. А и медицинския модел в стила „Кажи какво ми има и какво е точното лекарство за мен?“, работи прекрасно за хората с не до там висока отговорност към себе си.

Доста често и към психологическата травма, този е един от най-очакваните варианти за отговор на дискомфорта. Търси се готов резултат от специалиста в хуманитарната област, готовия съвет, точното „хапче“.

Според психоаналитика Ерик Фром травмата е събитие, което надхвърля личните предели на допустимост, спрямо личните възможности за реакция на човек. Други автори възприемат травмата, като предизвикателство. И точно това, прочетено по този начин ни дава спокойствието, че всеки преминава през личните си предизвикателства и това е нормално. Но не винаги това е осъзнато. Понякога преживявайки стресова ситуация, човек изгражда защитни реакции, за да се справи със ситуацията. Доста чест отговор от хората след травматичното събитие е:

„То се забравя“, „Аз все едно не бях там“ или „Аз го приех хладнокръвно – застинало“. И това е напълно разбираемо. Това са защитни механизми, които охраняват нашата личност. Но „маската“ не ни лекува и не решава проблема. Тя не ни освобождава от не вентилираната емоция.

Съществува заблудата, че всичко се забравя, но що се отнася до нашата психика, това никак не е така. Нищо случило се с нас не се забравя или изчезва, а се трансформира или изтласква в несъзнаваното. Или се видоизменя, но стои и винаги си го носим с нас, като сянка.

В началото на тази статия, покана за информираност се даде пример с човек, който е със счупен крайник. Когато някой докосне счупеното място, веднага се усеща болка, дори и човека умело да го е прикрил, усещането е налице. И точно в такава ситуация, човека, който има травма би обвинил този някой, който е извън него за причиненото неудобство. Но дали?

Всъщност ние сме тези, които не сме се погрижили за себе си, за пропуските си, за необработеното „забравено“. Абсолютно по същия начин не излекуваните травми ни влияят. Причиняват болка ако някой ги докосне, развалят взаимоотношенията ни, привличат други травмирани, които пасват на нашата травма.

Травматичните събития с които се сблъскват хората, през живота си имат потенциала и да показват, че са там и през тялото. Прекалено високите нива на стрес са свързани с освобождаването на голямо количество хормони, като адреналин, кортизол и други, които чрез невротрансмитерите в нас, предразполагат психосоматични проблеми в нашето тяло. Тук има креативни варианти, които отново шаржират травмата, като хапването на сладко, посещаването на фитнес или впускането в динамични приключения. Това също създава илюзия за топлота с „Щастие“, но не за дълго.

Съществува гледна точка в която рядко травматизиран човек може да ни повлияе задълго. Именно защото пълноценния човек, който се уважава, има здрави, лични граници, цени личните си ресурси, няма да допусне фрустрационно/нападателно, удовлетворяващо личната му травма поведение към него. Или поне не за дълъг период от време. Дори при нарцисизъм, там също се търсят взаимно - пасващи си страни. Без „жертва“, която да осигури терен, един „насилник“, няма как да отприщи мисъл за много ходове.

Разбира се има възможност за едно натрупване, на фрустриращ опит, който да бъде отприщен при сравнително малък стимул, отвън към някой/нещо без голям принос. Като към домашното животно, което е направило пакост, типична за животно, но реакцията на човека, който е сдържал дълго време емоции в себе си е била хиперболизирана. Именно благодарение на емоционалното наслагване, преди семплата, отключваща случка. И за едно такова разреждане, човек понесъл много, но не вентилирал, може да търси клапани във всичко и всеки. Такива хора виждат ходещи клапани, възможни играчи с които да поиграят на искреност, хора чрез които припознават някой от миналото си. И играта започва. И няма печеливши.

Да спрем инерцията на събитията и самосаботажа:

От прочетеното досега, вероятно става ясна каква е посоката за градивния път. Именно да намерим вентилацията на емоцията в нас. В модела отвътре – навън. Но не в стила „Аз преминавам в автоагресия, защото това което стои в мен, няма как да го извадя“, а като бъде осъзнато и пренесено в търсене на новото познание за по-висше Аз. С помощта на близките, с подкрепата на подходящи специалисти и с много толеранс към новото научено. Подход извън обвиняването на някой, че докосва формирани бутони в нас. Именно защото този отвън е натиснал нещо формирано в нашето поле, преди тази нова за нас личност да се появи.

Поемането на лична отговорност за преработване на лични, травматични моменти в нашия живот и използването не на тях, а на капацитетите ни тук и сега.

Ключът е към осъзнаване, емоционална интелигентност и смяна на модела с нов.

Сами можем да си помогнем в пътя на етап едно – саморефлексия. Писането, воденето на дневник е добър метод в който сензитивния човек да улови причинно – следствените връзки в неговия живот.

Да улови повтарящи се емоции, събития, хора и ситуации. И фокуса е винаги към нас. Защото се работи със собствените ни емоции, модели и мисли към общите социум случвания. Които ако променим, ще се променят и привлечените ситуации в нашия живот. С въпросите:

-Какво ми е дадено, като модел и какво „раздавам“ сега в този момент?

-Изправям ли се пред моите потребности зад липсите от миналото?

-Наблюдавам ли тялото си, чувствам ли се здрав?

-Отговаря ли психичната ми възраст с отговорностите, които поемам в своя автономен живот?

-Умеем ли да релаксираме в съюза на любовта?

-Когато се чувствам добре, как се чувства другия човек, равен на мен?

-Можем ли да видим личното си щастие през зачитане на щастието, на ближния до нас?

-Изразяваме ли себе си по начин различен от „Човека срещу нас, като емоционално кошче“?

автор: Атанас Нанков