Стигмата вика „дръжте стигмата!“

10.10. – един ден от годината, в който лудите биват наричани на галено „психично болни“ и приласкавани с превода на думата „душа“ (гр. „психея“). През останалото време те си остават „откровено луди“, както ги титулуват по медиите, а политиците демонстрират познанията си за „шизофренично говорене“ и „шизофренично поведение“ единствено за словесни атаки към опонентите. Самите болни пък изпитват в пълнота силата на един друг превод, този на думата „стигма“ (гр. – знак, белег, клеймо).

Медиите и политиците. Които трябва да заличат срамната татуировка от челото на обществото, но я превръщат в хронично понятие. На тази дата ще чуете какъв процент от болните  страдат от афективно разстройство и какъв процент – от депресии, какъв – от различни зависимости, колко са засегнатите от тежки психози и от мании. И може би дори сравнителен анализ на заболеваемостта по света ще чуете. Това, което няма да чуете, е разказът от първо лице за живота на такива болни от устата поне на един редови санитар в заведение за постоянна грижа. Нито разказа на родител за собствения му живот и за молитвите му да надживее болното си дете, за да не остава за гавра на света.

Доскоро ни вест, ни кост от дългоочакваната Национална стратегия за психично здраве, но ето че бе поднесена като подарък в навечерието на Празника. Ако може да се нарече такъв и ако въобще за такива хора има празници. И досега в социалните закони няма нито помен от специфична социална грижа. Стратегията откри, обаче, топлата вода, с твърдението, че именно социалната грижа липсва най-много, както се разбира от съдържанието на редовете, нещо, което тази група страдащи усеща всеки ден от съществуването си и без да са я чели. И като стана дума за топла вода, да не пропуснем да отбележим, че някои от тях дори са забравили какво е това. Безпредметен е въпросът за каквото и да било догонващо образование, затварящо пробойните  по време на боледуването. За култура никой и дума на обелва – какво повече от мярката „Топъл обяд“ и шепа безплатни невролептици.

Една достоверна снимка на работния ден на който и да е личен асистент на който и да било психично болен (пък и за цялото денонощие, преминаващо в нон-стоп грижи и стрес), едно надникване през вратата, зад която остава невъобразимата гледка на изтървани от адекватна държавна подкрепа човешки все пак същества – и в Резолюцията на Европарламента би била прибавена още една точка, такава за дереджето на психично болните в България.

Когато преди няколко години по Програмата БГ07 „Инициативи за обществено здраве“ Министерството на здравеопазването с министър д-р Петър Москов отпусна средства за психичното здраве, лапнишараните се вързаха на антистигма въдичката, докато други (които трябваше) закачиха каквото можаха.

И ето, на входа на Видинската община се бе появил стикер, известяващ за семинар на Софийското сдружение за прогресивна и отворена комуникация (СПОК) на тема „Психичното здраве“, съобщение, адресирано до доставчици на социални услуги, работодатели, медии и не на последно място – до близките на хора с психични проблеми.

Спомняйки си определението на ЮНЕСКО за човешкото здраве като съвкупност от физическо, психично и социално здраве, пристъпих с респект прага на обшинската зала за пресконференции.

- Имаме мероприятие! Изчакайте! – чуха се отривисти гласове. Престоят ми във фоайето не беше дълъг, колкото организаторите да се присетят за наслова на събитието „Ние ви разбираме и подкрепяме“. И ето ме, отново в залата, където се присъединих към присъстващите цифром и словом 18 души.

Към „мероприятието“ бе проявил интерес и любознателен като мен охранител от общинското направление “Социални услуги и здравни дейности“. Или просто завеждащата тогава направлението  Р. Василева бе пристигнала с охрана. Неизвестени, най-засегнатите, хората с  психични страдания и техните близки, бяха останали извън обсега на семинара. Защо събитието, обявено и насочено към няколко целеви групи, се реализираше само за една от тях – за доставчиците на услуги, остава тайна на гостуващия доставчик на семинари. А би трябвало доставчиците на услуги за лица със специфични потребности отдавна да са наясно с предлаганите на семинарно ниво популярни знания, преди да започнат да извършват каквито и да било социални и здравни услуги. Иначе семинарът протече по всички правила за „визуализация и публичност“ – снимки за медиите, екран, брошури за работодатели, за медии, каквито липсваха сред посетителите. Единични бройки брошури, отпечатани с подкрепата на Финансов механизъм на Европейското икономическо пространство, Норвежки финансов механизъм и МЗ. И всичко това с цел „Подобряване на системата за психично здраве на българските граждани“.

Но с какво именно се е подобрила системата за психично здраве на БГ гражданите след този семинар? Ако изобщо някой някъде си прави труда да оценява въздействието на подобни гастролиращи мероприятия?

Добре де, в крайна сметка за доставчици – за доставчици, но къде бе тогава основният доставчик на социални услуги – общинският екип, изпълнител на проекта „Грижа в семейна среда за хора в неравностойно положение“ на МТСП, оглавяван от И. Андреева, вече бивш секретар на общината? По който проект неглижираните от самия доставчик психично болни бяха обгрижвани едва по 4 часа срещу скромните 250 лв основно месечно възнаграждение. Стига, разбира се, да бяха успели да се доредят до проекта. А тези грижи – постоянни, пожизнени, обсебващи, изхвърлят извън борда на живота цели семейства. И продължават да бъдат изхвърляни и след последните социални закони.

И докато общественото здраве се подобрява от ден на ден, благодарение на такива скъпо платени инициативи и дълго подготвяни закони и стратегии, то семейството си остава единствен доставчик на всички услуги – от „а“ до „я“ - за психично болните свои близки. При това – съвсем евтин, а нерядко и напълно безплатен.

То и къде ли да се доставят действително нужните качествени услуги, като изучаване на чужд език и други активни занимания, които, тренирайки паметта и осмисляйки ежедневието, могат да удължат времето на ремисия, да забавят развитието на болестта. В града (не само във Видин, разбира се) такъв дневен център за грижи просто няма. Няма и домове от типа на защитените жилища. Що се отнася до жилищната частна собсвеност, в които не че живеят, но все пак някакси вегетират заедно със семействата си тези жертви на държавната социална терапия, те по правило нямат нищо общо с представата за човешко жилище. 

И тъкмо лелеяната политика на промяна а-ха да се сбъдне със забележителната антистигма кампания, с първите семинари, макар и в камерен състав, и с първите по рода си в рекламен дух възгласи в ефира на Националното радио „Някога виждал ли си нормален човек?“, ето че в аптеките вече не можеха да се намерят течните форми на удобните за прием и с добро действие вносни медикаменти на JANSSEN. Може би защото за нещо повече липсва финансов механизъм, липсват и всякакви оторизирани министерства. Липсва министерство, което да уточни на експертно ниво заболяванията като болестта на Алцхаймер например и всички деменции, психози, разстройства, депресии с необратим ход, както и въобще всички тежко протичащи нелечими заболявания, при които грижата не може да бъде почасова, от проект до проект и от закон до закон. Не може да бъде на временен трудов договор, поверена в много от случаите на безработни единствено с регистрация в Бюрата по труда. Нима в МЗ и МТСП не знаят какво и колко струва обгрижването на един болен с психично или дегенеративно неврологично заболяване в домовете за лечение и постоянна грижа (отделен е въпросът дали не трябва да струва много повече). И колко струва в семейства на лица с подобни диагнози, където на държавата то не струва нищо или не повече от минималната работна заплата, ала на болния и на неговите близки струва всичко – всички доходи и целия живот без остатък.  

Радостното е само, че социалният министър г-жа Сачева на среща с работодатели била заявила, че не познава човек с по-ниска заплата от 3000 лв и вероятно, като представител на най-големия работодател – държавата, в най-скоро време ще обяви откъде можем да получаваме разликата над минималното възнаграждение за гледане на тежкоболните си близки. 

Остава неясно как ще си кореспондира Националната стратегия за психично здраве със Закона за личната помощ, с който най-безцеремонно бе отнета добавката за чужда помощ в пенсиите на хора с увреждания, определена от ТЕЛК не за да попълва Фонд работна заплата в полза на личните асистенти, а да компенсира доколкото е възможно тежестта на здравословното състояние на болния, който не би могъл да съществува без някой до себе си. Тази добавка следва незабавно да бъде възстановена в пенсиите, за което отговорност носят вносителите на закона и депутатите, които са го гласували.

Националната стратегия за психично здраве и мотото на днешния ден „Психично здраве за всеки!“ не дават, обаче, ясен отговор как ще се помогне на тези, които вече са го загубили. Задача не по силите на един единствен закон. Тя е по силите на едно национално сдружение на лица с психични проблеми, подкрепено от Българския лекарски съюз, от Омбудсмана, от Синдикатите, а също и от Православната ни църква. Заедно те могат не просто да преобърнат, а да разбият на пух и прах планината от предразсъдъци, пренебрежение и отсъствие на социална съпричастност, т.е. въпросната стигма. На ниво изпълнителна и местна власт, със сериозно перо в републиканския и местните бюджети, с адекватна и ангажирана политика, насочена преди всичко и пряко към тези, които понасят не само болката на страданието си,но и болката от стигмата.

Че тя, стигмата, се крие в самите институции, в самата държава, в нейната политика към хората с най-тежките нелечими страдания – това отдавна си го знаем. Но че институционалното равнодушие се бетонира в посредствени закони, в откровени лъжи на политически отговорни хора, нерядко с подкрепата на уж независимия неправителствен сектор, това е, което понякога идва в повече. 

И без да ще, на човек му идва наум известната приказка, която перифразирана би звучала: „Стигмата вика: дръжте стигмата!“.

Дано в бъдеще организаторите уточняват дали мероприятията им са с вход свободен или са с платен куверт, или да речем със специални покани, като за виенски бал, за да няма недоразумения. Защото обикновените граждани нямат свободен достъп до законодателството, на техните предложения не се обръща внимание, докато всякакви недомислия на самозвани политици веднага се спретват в нужния за тях закон.

То, аслъ, стигмата ще бъде преодоляна по-скоро с балове, нежели със семинари и закони, като посочените. По същество тя е не нещо друго, а тежък нравствен дефицит, социално значима болест, чиито симптоми са болезнено проявени преди всичко у тези, от които зависи нейното лечение. Затова, както е казано, нека първо излекуват себе си. За да не би болестта, преминаваща вече границите на всякаква човешка поносимост, да се наложи – по спешност и с един замах – да бъде излекувана принудително. 

Галина Паскалева