Иван Баришев
"Ще имам гости. И в събота, и в понеделник. Замъквам се до „Кауфланд”. Спретнал съм си списък, следвам го. Вече съм почти пред касите. Преглеждам го. Забравил съм да проверя дали има пресен сафрид. Не ми трябва за днес, чак за понеделник. Връщам се да питам дали в неделя ще има. Пред щанда с риби заварвам Старец...
- Минете пред мен. Аз само си гледам. Едно време бях рибар. Толкова много риби съм уловил. За скумрия сте, нали? Намалили са я чистената. От 8,99 на 5,99. Но пак си е скъпичка. Много е хубавка печена в тавичка с доматки. Но дано пак има промоция. Другия месец. След 7-ми.
Защо след 7-ми ли? Защото след 7-ми се изплащат пенсиите в пощенските станции...
Не събирам сили да го погледна в очите. Знам какво ще видя там. Няма да видя нито болка, нито разочарование, нито сълзи... Не... Ще видя само и единствено примирение... Само и единствено старческо примирение... Взирам се в количката му. Един нарязан хляб, пакет ориз, бутилка олио, пликче с дребни ябълки, една краставица. И всичките са промоционални, повече от сигурен съм...
Не мога да преценя дали панталонът му е по-вехт или обувките му. Ризата му е една идея по-нова. Но е прана толкова много пъти, че отдавна е изгубила цвета си. Времето е виновно. То така прави. Отмива цветовете... Дядото поглежда за последно витрината и потегля напред. Дали ми се плаче? О, плаче ми се. И заплаквам. И от очите, и от сърцето... Защо ли? Защото мога да си позволя да плача, когато ми се плаче... Защото не съм скапан емоционален инвалид... Зад щанда се появява продавач.
Интересувам се дали в неделя ще има пресен сафрид. Не, не чакали тази седмица. Моля го да ми премери 2 скумрии. Тръгва момчето да пъха 2 скумрии в едно пликче. И виждам, че има пресни пъстърви. Извинявам му се. Няма проблем, ми казва. Мери ми 2 пъстърви. Питам го дали има някое непрозрачно пликче, та да не се вижда каква е рибата. Не ме разпитва защо. Опакова ги ми в такова. Настигам Дядото. И се правя, че пазарувам. Пъха в количката си един маргарин, две кисели млека, ама от най-евтините, и една опаковка обикновени вафли... Отправя се към касите. Изпреварвам го. Не е трудно. Не е с бастун, но си понакуцва. Плащам си и го чакам... Вади от задния си джоб една платнена торбичка. Може би някога е била нова... Може би... Ама в някой предишен живот... Напъхва в нея покупките си... Махам му. Вижда ме. Приближава се.
- Сам ли сте? Или си имате Жена?
- О, ти си момчето от пред рибите. Имам си най-добрата жена на света. Само дето е малко болничка. На легло е. И не ме познава вече...
Няма сила на света, която да спре сълзите ми... Дядо се бореше със същата скапана болест...
- Позволих си да Ви купя 2 риби. Надявам се да ги приемете.
- Как така?
- Можех да се опитам да Ви излъжа. Че имам имен ден. Всяка сутрин проверявам в интернет кои имена празнуват имен ден. Не се знае кога ще срещна някого, когото да поискам да почерпя. Лъжа. Уж благородно. Можех да ви се представя за Любо днес. На 17-ти септември. Ама аз съм Иван. И не искам да Ви лъжа. Просто така го чувствам. И рожден ден нямам. Имам на 18-ти февруари...
- А тогава защо искаш да ме почерпиш?
- Защото ми напомняте на Дядо. Той е горе. Звездичка. Както и Баба. И ми светят от Небесата с фенерчета, когато се изгубвам из тъмата. Та да си намеря отново пътя. Те ме възпитаха. Те ми показаха какво е Обич, Любов, Семейство... Липсват ми скандално...
Дядото ме прегръща. Корав е. Ама корав-корав-корав. И изпод клепачите му се застичат само 2 сълзички... Пенсията му е 300 кинта. Тази на Жена му е 270.
Ток, парно, топла и студена вода, телефон (стационарен), телевизия, стълбище, асансьор, данък-смет, данък-жилище, лекарства... Можел да готви страхотна рибена чорба... Ама все не оставали пусти кинти... Прибира пликчето с рибата в торбата си. Не знае, че не са 2 скумрии... Не знае, че всъщност са 2 пъстърви... Прегръща ме пак. Толкова искрено, толкова топло, толкова жарко... Сбогуваме се... Всеки един от нас поема по пътя си... Единият с две пъстърви... Другият с баси и сълзите... Че не може да срине скапаната система... С два „Калашника” и с несвършващи пълнители...
Толкова много искам да ѝ таковам мамата на системата... Да я срина със земята... И да я направя на пихтия...
Нещо като послепис 1: Прибирам се към 3 следобед. Не мога да се събера няколко часа. Всеки път е така... Когато пазарувам в „Кауфланд”... Правя го веднъж седмично. И после се търся... Ама се търся-търся-търся. Та да се намеря отново... И да си събера от пода парченцата душа, парченцата сърце.
С какво заслужиха нашите Баби & Дядовци подобна Съдба? С това, че ни възпитаха ли? С това, че ни пържеха телешко саламче и че се правеха, че чичо доктор им забранява да ядат такова ли? С това, че за закуска ядяхме препечени филийки със сирене, а те с извара ли? Това ли заслужиха, бе, скапани г-жи (г-ци) и г-да депутат(к)и? Скапани пенсии от по 300 и от по 270 кинта!?
Колкото са ви джобните за ден... Сигурно пак платените ви тролчета ще ме докладват. И ще ми спрете страницата. За ден, за три, за седмица, за месец. Ама това, което искам да ви кажа – няма как да го стопирам. Безобразно по-силно е от мен. И сега ще е цинично. Много цинично. Ама адски много цинично. Ама аз съм си циник. Е, не за всеки. Ама за вас ще съм безумен такъв...
Искам да ви таковам. Искам да ви го сложа навсякъде. Във всички дупки. В ушаците, изпод мишничките, изпод коленцата, изотзад. На всички вас, 240 парламентарни амеби. Да ви го наамебя и в амебите! И в червените, и в сините, и в герберите, и в „малцинствените”, и в „патриотичните”, и във „волевите”, и в „пембените”. Бих използвал определението „шибани”. Ама г-н Фейс сам ще се самосезира и ще ме забрани.
Затова – ей, скапани плазмодии, вдигам ви два пръста. И, не, не са палци. И показалци не са. И безименни не са. И кутрета не са. А са си баш средни...
Ей, тулупи, писна ми да пазарувам веднъж седмично в „Кауфланд” и после да се разпадам на безброй парченца. На безброй парченца душа и сърце. Писна ми да си ги събирам. Да си го сложа и в „именика”, и в „рожденика” всяка седмица...
Искам ви в килии, всичките, до един... Скапани костюмирани келеши & мисирки, които всеки Божи ден крякате колко било хубаво в България... Удобни телевизии, удобни радиа, удобни сайтове... Гъзят ви се, нали? И така вече над 30 години... Има една песен на „Ъпсурт”, в която се пее – „Боже, давай нагоре и нека е грях – искам някой ден да сера над тях”... Ми, и на мен ми е мечта. Да ви се изтропам над продажните тикви, скапаняци такива...
Нещо като послепис 2: Знам, че пак ще ми копират текста. Разни скапани сайтчета. И ще ме орежат. Откъм нещо като послеписи. Щото ги е шубе. Ама мен не ме е. Дори няма да ми споменат името. Ще напишат: „от нета”... Иван Баришев се казвам. И си заставам зад всяка дума. Аз не съм скапан политик, който като види светкавица и почва да забравя в какво се е клел... някога..."
**********************
Иван Баришев
