„Българин се удави на плаж в Гърция.“ Това е заглавието. Не в морето. Не във водата. На плажа. Човекът очевидно е притежавал някакви свръхестествени способности, за които науката все още не знае нищо. Влязъл е във водата, вероятно е преплувал няколко метра, след което по някакъв неизвестен физичен закон се е върнал на пясъка и там, сред чадърите и шезлонгите, е успял да се удави.

А дали не е бил удавен от самия плаж – това вече е престъпление, надхвърлящо Петрохан. Гръцкият плаж явно е опасно място!

Следващото прессъобщение вероятно ще бъде: „Турист загина от слънчев удар в морето.“ Морето измества по вина слънчевия удар.

Или: „Жена пострада тежко на магистрала, докато е била в автомобила.“ Ако е била отвън, вероятно щеше леко да пострада.

Или: „Мъж загина, след като самолетът му се разби.“ Дали двете събития не са се случили едновременно, все пак?!

Всичко е възможно, стига да има интернет и човек, който да натисне бутона „Публикувай“.

1. Журналистика и псевдожурналистика

В най-далечни времена журналистиката имаше една проста задача: да каже какво се е случило.

По-късно събитието не се оказа достатъчно, компетентен журналист трябваше да го коментира подготвено и аргументирано. Времената на Тома Томов, Иван Гарелов, Николай Конакчиев, Дмитри Иванов, Кеворк Кеворкян бяха нашия времепрехлас (мой принос към езическото/езиковото творчество).

Днес задачата е малко по-различна: да каже нещо, което прилича на случилото се. Това е новият жанр. Фактологичен сюрреализъм.

Не е необходимо да знаеш къде точно се е удавил човекът. Важно е да знаеш, че е българин. Не е необходимо да знаеш дали е бил в морето. Важно е да знаеш, че е бил в Гърция. Не е необходимо да знаеш какво точно се е случило. Важно е заглавието да се появи преди фактите. Фактите могат да пристигнат по-късно. Ако изобщо пристигнат.

Но „удавил се на плаж“ е само една от разновидностите на съвременната журналистическа глупост.

Има и: „Катастрофа между два автомобила на пътя.“ Къде другаде да стане катастрофата - в операта? И между автомобил и кораб ли?

„Инцидент с кола в движение.“ Това вече е сериозно откритие.

„Пожар избухна в сграда.“ Благодарим за уточнението. Очакваме следващата новина: „Пожар избухна извън сграда.“

„Силен вятър причини материални щети.“ Слабият вятър вероятно е причинил само морални щети.

„Проливен дъжд наводни улици.“ Улиците, както знаем, са естественият враг на водата. В някой от жълтурковците може заглавието да се драматизира докрай болезнено: „Улици се удавиха в проливен дъжд. Няма ги вече. Светла им памет!“

„Температурите достигнаха рекордни стойности.“ Какви стойности? Защо? В сравнение с какво? И какво причинява подобна аномалия? Ако тази тенденция продължава, как да я спрем? Това вече са подробности.

А подробностите са враг на клика.

Особено интересен е жанрът: „Шокиращо!“ Всичко днес е шокиращо. Шокиращо е, че в Гърция има (още) море. Шокиращо е, че през септември времето се променя. Шокиращо е, че бензинът струва пари. Шокиращо е, че депутат говори. Шокиращо е, че политик не е съгласен с друг политик. Шокиращо е, че човек е влязъл в морето и се е удавил.

Но най-шокиращото остава друго: че човек може да напише „удавил се на плажа“ и да не усети, че нещо не е наред.

Има и по-висша форма на журналистическа глупост. Глупостта с безкрайните безполезни уточнения. „Мъж се е удавил в морето.“ Благодарим! Вече знаем, че не се е удавил на плажа. „Инцидентът е станал около 15 часа следобед.“ За щастие, не около 15 часа сутринта. „Тялото е намерено от спасителите.“ Това е добре. Ако беше намерено от археолози, новината щеше да бъде друга. „Пострадалият е откаран в болница с линейка.“ Това вече е висш пилотаж.

Но зад всичко това стои нещо по-сериозно от една смешна грешка.

2. Езикът е начин да мислиш

Когато човек не различава плажа от морето, той не просто прави техническа грешка. Той показва, че реалността за него е вторична спрямо формулировката.

А това е много, много, ама много опасно. Защото същият журналистически навик работи и в политиката. „Реформа“ може да означава съкращение. „Инвестиция“ може да означава разходна всички нас в частна полза. „Оптимизация“ може да означава уволнения. „Стабилност“ може да означава застой. „Растеж“ може да означава увеличение на БВП при нарастващо неравенство. „Мир“ може да означава подготовка за война. „Борба с корупцията“ може да означава смяна на едни хора с други.

А, както казахме, „удавил се на плажа“ може да означава човек, който се е удавил в морето. Всичко зависи от това колко удобно е да бъде незабавно казано.

И така постепенно стигаме до съвременния информационен човек. Той не живее точно в реалността. Живее в заглавията за нея. Морето става „плаж“. Удавянето става „инцидент“. Инцидентът става „шок“. Шокът става кликове. А кликовете стават журналистика.

Равнобедреният триъгълник вече е готов. Човекът се е удавил в морето. Журналистът се е удавил в заглавието. А читателят - в информационното блато.

И все пак, плажът остава невинен. Той поне си стои на мястото. Пясъкът не пише новини.

Взирайки се в новинарските сайтове, може да развиете собствена миникласация:

• „Удави се на плажа“ - пространствена глупост.

• „Върна се обратно“ - тавтологична глупост.

• „На първо място, но не на последно, …“ - логическа глупост.

• „Окончателното решение ще бъде последно“ - административна глупост.

• „Безплатен подарък“ - маркетингова глупост.

• „Лично неговото лично мнение“ - местоименна глупост.

• „Според наши източници, които пожелаха да останат анонимни“ - журналистическа мъгла.

• „Шокиращи кадри!“ - кликаджийска глупост.

• „Вижте какво се случи!“ - съдържателен вакуум.

• „Ексклузивно!“ - когато всички останали вече са го публикували.

• „Исторически момент“ - когато просто е станало нещо във вторник.

• „Безпрецедентно“ - дума, употребявана най-често за нещо, което се е случвало многократно.

• „Експерти смятат“ - експертите са неизвестни, но смятането е сигурно (експертите не мислят, те „смятат“ със сметало или калкулатор).

• „Учени доказаха“ - учените не са посочени, доказателството също.

• „Мрежата полудя“ - обикновено трима души са написали коментар във Facebook.

3. Дълбоките политическите удавяния на езика

Политическият език е направо океан от „удавили се на плажа“. Там недоразумението вече не е грешка, а метод на управление.

Ако журналистът може да удави човек на плажа, политикът може да удави смисъла на цяла държавна политика в едно изречение.

Например: „Ще увеличим данъците, без да пипаме данъчното бреме.“ Това е политическият еквивалент на: „Ще се удавим, но без да влизаме във водата.“

„Няма да има увеличение на данъците, а само актуализация на данъчните параметри.“ Прекрасно. Както няма „уволнение“, а „освобождаване от длъжност“. Няма „поскъпване“, а „корекция на цените“. Няма „намаляване на заплатите“, а „оптимизация на разходите за труд“. Няма „орязване“, а „преформатиране“. И няма „провал“. Има „непълно реализирана възможност за успех“.

„Реформа“ е лидер сред най-употребяваните думи в политическия речник. „Предстои реформа в здравеопазването.“ Каква? „Реформа.“ Какво ще се промени? „Ще направим редица промени.“ Какви? „Структурни.“ Кои? „Системни.“ Какви системни? „Дълбоки.“ Колко дълбоки? Тук интервюто приключва. Реформата обикновено е толкова дълбока, че никой водолаз не може да я намери.

„Оптимизация“ е втората дума-шаблон в класацията. В частния сектор: „Оптимизираме процеса.“ В превод: правим го по-ефективен. В публичния сектор: „Предстои оптимизация на администрацията.“ В превод: няколко души скоро ще разберат какво означава „оптимизация“.

„Стабилност“ се използва тогава, когато положението е безнадеждно, политиците – корумпирани, а народът – трайно излъган. Политик: „Най-важното е да запазим стабилността.“ Икономист: „Каква стабилност?“ Политик: „Стабилността.“ Това е като да кажеш: „Най-важното е пациентът да остане пациент.“

„Евроатлантическа ориентация“ е сламката на удавника. Понякога изречението започва така: „Ние сме категорично евроатлантически ориентирани…“ И човек очаква следващата дума да бъде: „затова…“ Но обикновено следва: „…затова няма да променяме нищо.“ Евроатлантическата ориентация се оказва географска посока, а не политика.

„Борба с корупцията“ е особено красив политически оксиморон. „Започваме безкомпромисна борба с корупцията.“ След известно време: „Установени са нарушения.“ След още малко: „Ще бъдат извършени проверки.“ После: „Проверките не са установили достатъчно данни.“ И накрая: „Продължаваме борбата.“ Корупцията, междувременно, също продължава. Двете/трите страни очевидно са постигнали стратегическо партньорство.

„Прозрачност“ е Голямата сладка дъвка с вкус на мента (за мента пак става дума, ако ме разбирате). Политик: „Ще осигурим пълна прозрачност.“ Журналист: „Кога ще публикувате документите?“ Политик: „Когато му дойде времето.“ Това е удивителна разновидност на прозрачността: виждаш, че има стъкло, но не виждаш какво има зад него.

„Диалог“ е кухо, но полезно. „Ще проведем диалог с бизнеса.“ Диалогът обикновено протича така:

- Какво мислите?

- Не сме съгласни.

- Благодаря за мнението.

Край на диалога.

„Обществен интерес“ е една от най-гъвкавите думи в политическия речник. Когато се строи магистрала: обществен интерес. Когато се продава държавен актив: обществен интерес. Когато се купува скъпо оборудване: обществен интерес. Когато някой пита кой печели от „обществения интерес“: нека не политизираме темата. Очевидно общественият интерес има странния навик да се намира винаги там, където частният интерес вече е паркирал.

„Независим експерт“ е човек, който: (1) е експерт; (2) независим; (3) и случайно подкрепя точно позицията на този, който го е поканил. Съвпадението е удивително. Почти толкова удивително, колкото социологическите проучвания, при които всички граждани внезапно са решили да мислят като пресцентъра на управляващите.

„Народът“ е особено опасна дума. Когато политикът спечели: „Народът ни даде мандат.“ Когато загуби: „Народът е бил подведен.“ Когато протестира: „Това са малка група хора.“ Когато подкрепя политиката му: „Цяла България ни подкрепя.“ Народът очевидно е многолик. И още по-удивителното е, че винаги говори точно това, което политикът има нужда да каже.

„Мандат“ е най-гъвкавата езикова балерина. Загубили изборите: „Получихме силен знак.“ Спечелили оскъдни гласове: „Това е ясен вот за промяна.“ Загубили много: „Резултатът не променя стратегическата ни позиция.“ Тоест изборите могат да произведат всичко, освен очевидното.

„Непопулярни мерки“ е политическият евфемизъм за: „Ще направим нещо, което хората няма да харесат, но ще го наречем необходимо.“ Ако мярката се окаже успешна: „Проявихме политическа смелост.“ Ако се окаже провал: „Обкръжаващата ни среда се промени.“

„Замразяване“ е опит да обосновеш че нещо, което не зависи от теб, ще го промениш. „Замразяваме цените.“ След което цените се увеличават. „Замразяваме заплатите.“ След което инфлацията ги намалява. „Замразяваме проекта.“ След което проектът изчезва. В политическия език „замразяване“ очевидно означава: „не пипайте нищо, докато ние не го пипнем.“

„Историческо решение“ означава незначително нещо, което се случва точно днес, но което е подписано от незначителен човек, назначен по неизвестни причини на значителен пост. В България почти всяко решение може да бъде историческо. Историческо решение за бюджета. Историческо решение за Конституцията. Историческо решение за коалицията. Историческо решение за магистралата. Историческо решение за нещо, което след три месеца никой няма да помни. Историята у нас очевидно работи на повикване.

И любимото: „Няма алтернатива“. Това е може би най-опасната политическа фраза. На практика тя означава: „Не искаме да обсъждаме алтернативата.“ И тук политическият език се среща с икономиката. Защото винаги има алтернативи. Въпросът е каква е цената на всяка от тях и кой я плаща.

И по-политкоректни, например „Европейско развитие“ - особено красиво словосъчетание, когато липсва конкретен срок за достигане на европейските стандарти. То означава, че ще се развиваме към Европа. Докога? Докато стигнем Европа. Кога ще я стигнем? Това е по-сложният въпрос. За времевото достигане на европейските стандарти очевидно е бил измислен знакът ∞. Разбира се, остава и една малка неприятна хипотеза: ами ако Европейският съюз се промени или се разпадне, преди ние да сме приключили с европейското развитие? Тогава ще се наложи нов лозунг: „Евроатлантическо развитие към бивша Европа.“

„Права и свободи“ е още по-интересно. Правата са хубаво нещо. Свободите - също. Особено когато са за всички. Но политическият език има едно забележително свойство: може да превърне универсалните понятия в търговска марка. „Права и свободи“ вече не звучи като философски принцип. Звучи като нещо, което има собствен офис, пресцентър, партийна централа и изборна листа. А ако правата и свободите са притежание на някого, възниква един съвсем дребен въпрос: на кого принадлежат правата и кой раздава свободите? Защото свободата по дефиниция е малко неудобна вещ. Ако трябва да бъде дадена, тя вече не е съвсем свобода. По-скоро е разрешително.

А сега - „Прогрес“. Тук вече сме достигнали висшата форма на политическия език. „Прогрес“. Думата е прекрасна. Тя не обещава нищо конкретно, но звучи така, сякаш всичко предстои да стане прекрасно. Прогрес към какво? Към прогрес. Какво ще се промени? Ще има прогрес. Кой ще спечели? Обществото. Кога? Скоро. Колко скоро? Тук отново се появява добрият стар знак: ∞. Защото „прогрес“ е особено удобна политическа дума - можеш да се движиш към него без никога да пристигнеш.

Има обаче и още по-голяма политическа хитрост. Ако една организация се нарече „Прогресивна България“, критиката към нея автоматично започва да изглежда като критика към самия прогрес. Не си съгласен с политиката? Значи си против прогреса. Питаш за резултатите? Вероятно си ретрограден. Питаш кой плаща? Очевидно не разбираш историческата необходимост. Питаш кога ще стане? Това вече е направо враждебно отношение към бъдещето. Така политическият маркетинг извършва един малък езиков фокус: присвоява положителната дума и оставя на опонента отрицателната роля. Няма „за“ и „против“ конкретна политика. Има: прогресивни срещу непрогресивни. Което е почти толкова удобно, колкото да наречеш партията си „Правилната България“ и после да обясниш, че всички несъгласни са неправилни.

И така политическият език постепенно престава да описва действителността и започва да я маскира. Което е особено удобно.

Защото когато човек не знае какво точно се е случило, може да му се обясни всичко. Дори че се е удавил на плажа.

4. Журналисти и политици като майстори на пинг-понг

Умопомрачително е да се гледат диалозите/монолозите между двете най-надарени с интелектуални и езикови деформации състезатели: журналисти и политици.

Ако не вярвате че най-агресивната част на човечеството, най-безплодната да зададе умен въпрос, най-животински и най-сексуално наточената група от хора - готова да се нахвърли гръмовно върху случайно излизащо от залата на НС жалко мъжко същество, са една особена част от жените, вгледайте се: става дума за жените с микрофоните.

Ако не вярвате че най-копнеещата част от човечеството, която е склонна за масова оргия с тълпа от жадни за какво ли не жени, макар и за кратко сношение (2-5 минути) с тях, пак се вгледайте: това са представителните политици на партиите.

Да се наблюдава такава оргия, макар и силно депресиращо за зрителя, е поучително за бъдещите историци. Тя разкрива бързия и несигурен характер на съвременното общество.

Били сме свидетели на публични изнасилвания по три и четирибуквените телевизии (повече от 5 букви трудно се възприемат от съвременния представител на Homo Sapiens, особено ако е завършил университета на Околовръстното или далече в Югозапада). Водещият задава въпрос, който му е подготвен и за който вероятно е получил двойно заплащане (от телевизията и от поръчителите), въпросът отнема 5 минути от ефирното време. Зрителите отново кротко са задрямали, когато интервюираният нещастник си отваря устата за пръв път, за да каже: „По този въпрос аз мисля…“, като моментално водещата го прекъсва с още по-остър тон, за да го порицае: „Не е важно какво вие мислите, а защо другите мислят така!“. През цялото време на това, което се води като интервюто, водещата ползва 12 минути, интервюиранията – 2 минути за 3 изречения, след което рекламите са 5 или 55 минути. Виждал съм как унило гледащи мъже плахо стават от електрическия стол и тъжно гледат към водещата, след което смачкани слизат по стълбите. В очите им разчитам повече тъга, отколкото в очите на Майкъл Дъглас в знаменития филм „Разкриване“ (Disclosure) от 1994 година.

Има един особен жанр в българската салонна телевизионна журналистика. Журналистът задава въпрос. Политикът отговаря. Само че на друг въпрос. Журналистът задава втори въпрос. Политикът отговаря още по-уверено на трети. Накрая журналистът благодари за разговора, политикът благодари за възможността да обясни позицията си, а зрителят остава с усещането, че е присъствал на диалог между два успоредни свята. Това не е интервю. Това е телевизионен пинг-понг, в който топчето и ракетите са от различни спортове.

Най-забавното в целия жанр е следното. И журналистът, и политикът всъщност имат една обща цел: да не се случи нищо непредвидено. Журналистът иска да зададе всички въпроси. Политикът иска да каже всички предварително подготвени отговори. Журналистът има сценарий. Политикът има сценарий. И двамата имат слушалки. Само зрителят няма.

P.S.1.

Бях написал голямата част от това есе, когато изгледах интервюто на 13 септември, официално обявено от NOVA като разговор с Илияна Йотова за „България, светът и изборите“.

Елементарен въпрос: познайте колко време в интервюто бе отделено за: (1) България; (2) светът; (3) изборите. Познахте!

В случая с интервюто на Лора Крумова с Илияна Йотова най-показателният казус (а и един от най-продължителните) е помилването на наркодилъра. Йотова подчертава, че помилването не е нито амнистия, нито реабилитация, че президентството не е съд и че решенията са вземани по хуманитарни причини, най-често здравословни. Всичко това може да бъде вярно. Но журналистическият въпрос е друг: „Вие лично защо взехте това решение и носите ли политическа отговорност за него?“ И тук започва прекрасната игра на политическия език. Въпросът е личен. Отговорът става институционален. Въпросът е за отговорност. Отговорът е за процедура. Въпросът е: „Защо го направихте?“ Отговорът постепенно се превръща в: „Комисията, медицинските експерти, процедурата, законът, президентската институция...“ Тоест човекът изчезва и на негово място се появява институционална мъгла.

Това е един от най-изящните политически номера: от лична отговорност към безлична процедура. Никой не е взел решението. Решението някак си се е случило. Комисията го е разгледала. Експертите са преценили. Институцията е подписала. Законът го позволява. И накрая човек започва да се пита: „А кой тогава е бил вицепрезидент?“ Вероятно някой административен принтер.

В подобна ситуация журналистът има една много трудна задача: да не позволи на политика да смени въпроса с рамката на отговора. Това е огромната разлика между интервю и политически PR. Добрият журналист не се интересува само дали политикът е казал нещо юридически вярно. Той трябва да попита: „Добре. Но това не е отговор на въпроса ми.“ Тази реплика е почти изчезнал вид в българската телевизия. Тя е журналистическият еквивалент на медицинския дефибрилатор. Понякога трябва да се използва.

Затова ще завърша с разшифровката на думата „Интервю“ - когато двама души говорят, а само единият е длъжен да отговаря на въпросите. Точно тук е и сатиричната трагедия. Журналистът може да зададе най-простия въпрос на света. Политикът може да даде най-сложния отговор на света. И между тях може да няма нито една обща мисъл. А зрителят седи пред телевизора и постепенно разбира, че не гледа разговор. Гледа как езикът се дави на сухо.

P.S.2.

Моля, не тълкувайте последните изречения като нападение/опозиция на г-жа Йотова. Още по-малко като елемент на гнилата предизборна кампания, която реално е започнала.

Г-жа Йотова притежава достатъчно качества, достойни за уважение.

Разказът за бъдещето на България - обещанията и надеждите на кандидатите, това е важното в поредните избори. И този разказ трябва да насочи избора ни в по-правилната посока.

Боян Дуранкев

https://greybeards.substack.com/