Абе, кога точно спряхме да бъдем възпитани?

И не говоря за някакви аристократични обноски - да знаеш с коя вилица се яде салатата и да се покланяш, като влезе някой в стаята. Говоря за най-елементарните неща, на които едно време им викахме просто възпитание. Да кажеш „добър ден“, като влезеш някъде. Да кажеш „благодаря“, когато някой направи нещо за теб. Да се извиниш, ако блъснеш човек. Да задържиш вратата на този след теб. Да не се държиш така, сякаш всички останали са статисти във филма, в който ти си главният герой.

Напоследък имам чувството, че половината народ се движи с идеята: „Аз съм тука, вие се мои поданици.“ Влизаш в магазин, някой се е разпънал с количката напряко на цялата пътека и си избира кисело мляко все едно купува апартамент. Ти чакаш, още трима чакат, ама на него не му пука. Накрая казваш „Извинете, може ли да мина?“ и те поглежда така, сякаш си влязъл неканен в хола му.

За телефоните даже не ми се започва. В градския транспорт и въобще навън един гледа TikTok на високоговорител, друг води видеоразговор, трети е решил, че целият автобус трябва да чуе какво е казала Силвето на Гошо снощи. Брат, слушалките струват 10 евро. Купи си. Аз не съм си купил билет, за да участвам принудително в семейния ти съвет. И най-интересното е, че на никого вече не му прави впечатление. Стоим си двайсет души и слушаме чуждия телефон, защото явно сме приели, че простащината е природно явление като дъжда - неприятно е, ама какво да направиш.

По улиците е същото. Хвърля се фас през прозореца на колата, чашата остава на пейката, кучето се изхожда насред тротоара и собственикът продължава все едно не го познава. После всички искаме София да изглежда като Виена. Е как да изглежда като Виена? Виена не идва вечер с едно камионче да ти събира кенчето, което си хвърлил в храстите. Градът изглежда така, както се държат хората в него.

А на пътя вече възпитанието направо е обявено за слабост. Пуснеш някого да се включи и този зад теб започва да свири, все едно си спрял магистралата за сватба. Дадеш мигач — другият ускорява, за да не те пусне. Някой те засече, ти му свириш и той ти се ядосва. Това винаги ми е било любимо. Прави простотия, за малко да те удари и после от прозореца започва да ти обяснява защо ти си идиотът. Уникален народ!.

И не знам дали само на мен ми прави впечатление, но все по-рядко чувам „благодаря“. Направиш услуга - все едно си бил длъжен. Пуснеш някого пред себе си - минава. Задържиш вратата - минава. Отстъпиш място - сяда. Чакай бе, човек. Не искам грамота от президента. Едно „мерси“ струва точно нула евро. Даже инфлацията още не го е хванала.

И тук не говоря само за младите, защото това е най-лесното оправдание — „младото поколение било такова“. Глупости. Виждал съм 20-годишни с прекрасно възпитание и 60-годишни, които се държат така, сякаш вчера са ги пуснали от гората. Простащината няма ЕГН. Както и възпитанието няма нищо общо с това колко пари имаш, каква кола караш или колко дипломи висят на стената ти. Може да слезеш от кола за 100 000 евро и пак да си абсолютен цървул. Може да нямаш 100 евро в джоба и да си човек с класа.

Особено ме забавлява колко сме чувствителни към това как другите се държат с нас и колко слепи сме за това как ние се държим с другите. Ако сервитьорът не ти се усмихне — „ужасно обслужване“. Ако ти му говориш все едно е домашният ти прислужник — няма проблем. Ако някой те пререди — простак. Ако ти спреш „само за две минутки“ на аварийки и блокираш половината улица — имаш работа, човек си. Ако съседът вдига шум — звъним на полиция. Ако ние правим купон — „айде бе, веднъж живеем“.

И социалните мрежи май допълнително ни научиха, че можем да говорим на хората както си поискаме. Нещо не ти харесва — директно обида. Не си съгласен — човекът автоматично е тъп. Някой изглежда различно — коментар за външността. И най-смешното е, че половината от тези неща никога няма да ги кажем в очите на човека. Обаче зад една профилна снимка изведнъж всички ставаме двеста килограма смелост. Не, това не е „казвам си мнението“. Мнение е „не съм съгласен“. Обидата не е мнение. Това просто означава, че май някой е пропуснал първите седем години.

И точно тези първи седем години май започват да ни липсват най-много. Не някакви велики морални уроци. Елементарните неща. Поздравявай. Благодари. Извинявай се. Не крещи. Не хвърляй боклука на земята. Не се пререждай. Уважавай възрастните. Не унижавай човека, който те обслужва. Ако някой падне - помогни му да стане. Ако можеш да направиш на някого деня малко по-лесен, направи го.

Това не те прави балък. Не те прави слаб. Не означава, че някой те е „минал“. Прави те възпитан човек.

И май стигнахме до много странен момент, в който толкова сме свикнали с грубостта, че когато някой просто се държи нормално, вече казваме: „Еха, колко възпитан човек!“ А то едно време не беше комплимент. Беше минимумът.

Борислав Борисов