Оглушително мълчание на Територията. Това чувам. И самодостатъчни, вечно недоволни лузъри, които на по биричка от сутринта се възмущават, защо другите живеят по-добре от тях! И интелигенти, които, вторачени в собствения си пъп, от пиедестала на самовъзхищението си критикуват, без да предлагат алтернатива. И тук-там по някой българин, който се чуди в кой ад е попаднал, че всички около него са в някаква паралелна реалност, а не виждат какво става под краката им.
Племе, което от древността има традиции най-красивите, умните и достойните да се бесят на най-близкото дърво, за да служат на Тангра. Където девизът е не „Съединението прави силата!”, а „Ще си запаля къщата, за да му изгори на Вуте плевнята, най-важно е на него да му е зле!”. История на предателства и робство, на герои и въстания, на възходи и падения.
Днес ние мълчим. Недоволни от скотското и гнусно положение, в което се намира България, но нямащи сили и воля дори да станем от дивана и да излезем на улицата да протестираме. Искащи промяна, но дълбоко подозрителни към всеки, който се различава от статуквото и клетката с вериги, в която сме свикнали и ни е уютно, затънали до ушите в помията.
За тридесет години в мирно време намаляхме с три милиона. За тридесет години съсипахме икономиката и я върнахме десетилетия назад. За тридесет години унищожихме всичко, което последните сто бяхме изградили.
За тридесет години разрушихме семейството, образованието, здравеопазването, армията, държавата. И сега стоим като малоумни дечица по средата на разрушението и се питаме къде сбъркахме. И със същите възможности да осъзнаем какво сме си причинили.
Днес е време на безсмисленото говорене. На програмите без идеи, а пълни с гръмки думи – мантри за малоумната маса, на лидери на шайки, които имат за цел не промяна на системата, а промяна на управляващите така, че те да заемат тяхното място и да вършат същото като тях. На партии, чиято цел е да докопат властта, не за да реализират програми за управление, каквито нямат по същество, а за да назначат всичките си членове и роднини на държавната хранилка и да започнат и те бял хляб да ядат. На народ, който не мисли, отказва категорично да мисли и да осъзнава какво му се случва. И напълно неспособен да вземе решение за себе си.
Народ, който с преклонена глава в уж свободната България ще отиде доброволно на заколение. Самоубийството на един народ. Това наблюдаваме.
Виждам опозицията – и парламентарна и извънпарламентарна и новоизлюпени лидери. Ще обобщя само с една дума – циркаджии. Които играят цирк пред стадото. Които нямат визия за бъдещето, а визия за тяхното място в държавата. Които с елементарни пропагандни трикове увличат матрияла, отвикнал оконателно да мисли и постоянно разочароващ се след края на цирковото представление.
Протести на триста километра от центъра на властта, пречещи единствено на другите хора, живеещи в същото блато. И протестиращи, които не възприемат, когато им се казва, че това е грешка, самоубедени, че само те и единствено те са прави и друг начин няма. Самоповярвали си лумпени, които правят нон-стоп лайфове във фейсбук, и събиращи пари от наивниците.
Политици, които уж искат да свалят правителството, но всъщност това, което искат, е да се запази удобното и за тях статукво. Общественици, които така внимателно критикуват, че първите часове не осъзнаваш, че всъщност са критикували. Критикуващи, които само критикуват, но никой не предлага промяната, която ни трябва.
Възрастни, мислещи само как да оцелеят до следващата пенсия и млади, мислещи как само да се махнат оттук.
Народ, който пита защо не протестираме, докато си лежи на дивана и дава наставления във фейсбук. Мъже, които ме питат защо АЗ не съм излязла да свалям правителството, докато те ми дават съвети от дивана какво да правя. Мъже, които вместо да защитят децата си, семействата си, народа си, плющят ракия и се смятат за големи мъже, защото не са отговорни за нищо и които смятат, че липсата на отговорност означава свобода.
Не мога да се примиря с картината. Не мога да се примиря с това оглушително мълчание. С тези циркови номера, които ни пробутват, за да запазят статуквото. Трябва промяна – радикална, на системата, с конкретни предложения, с конкретни мерки и програма за излизане от катастрофата. Но не половинчата. Реже се до корен, до основи и започваме отначало.
Иначе ще слушаме все по-оглушителното мълчание на овцете, докато остане само кланицата...
Елена Гунчева
