Дъщеря ни и зет ни ни заведоха на театър. В арт галерията „Топлоцентралата“ в Южния парк с Цветана гледахме Достоевски. „Викове от подземието“ се казва моноспектакълът, артистът е Йордан Ръсин, режисьор – Стоян Радев.
Буквално потънах в меката, изпълнена с пари от дъжда зеленина по пътя към театралната Топлоцентрала. Толкова много обичах да се разхождаме из Южния парк, да гледаме дивите патици по рекичката – тая част, по-дивичката, около реката, има чудна забуленост и хем е част от парка, хем не е.
Първото нещо, което си помислих, беше: „Боже, колко са пораснали дърветата!“ Точно тук не бях минавал поне от десетина години и блоковете, включително и новите, буквално се разтваряха в големите дървета. Човек разбира колко дълго го е нямало, по това, колко са пораснали дърветата. Усетиш ли, че дърветата са пораснали, ти става хем хубаво, хем леко стряскащо, защото си казваш: „Дали ще мина пак след време, дали още по-големи ще са станали дърветата?“
Консервативен човек съм и всякакви отклонения от това, което познавам и обичам, ме смущават.
Затрогващо и симпатично е, че тая някогашна топлоцентрала сега е превърната в няколко зали и галерия. Обаче самата вътрешност мене ме предразполага главно да вляза вътре, да се скрия, да пуша, да пийвам тайно водка от шише, да правя ученически работи – правел съм ги някога – такъв тип сгради и помещения носят подчертано „индустриален“, „строежен“ дух и все ме избива да правя глупости вътре. Такива сгради са по-скоро лично убежище, отколкото убежище за култура, но както и да е. За да се подчертае, че е било топлоцентрала, пред залите се виждат тръби, водомери и понеже ние цял живот живеем в апартаментче с открити тръби на парно,на колекторния етаж, аз се оглеждам да не ми прокапе над главата и сякаш ме е страх да мръдна – да не се опаря на някоя тръба.
Сигурно изоставам от времето, но цялата тая работа – да се направи топлоцентрала на зали за театър, ми изглежда по-скоро като хрумка и леко ме изнервя.
Особено ме стъписва снимка на стената пред залата, на която някаква жена е прегърнала дърво и главата ѝ не се вижда. Главата и шията ѝ са самото дърво, което расте към небето.
Отвън навсякъде – върби, липи и тополи са се оплели и омешали, рекичката им мие ту нозете, ту ръцете, ту косите, а тук се изстъпанила една снимка на същество, което събира сили от дърво, като го прегръща и се сраства с него.
На времето в софийския градски транспорт имаше един контрольор звяр, който дебнеше хората, за да ги разкъса, ако не са си надупчили билет, и същият тоя тип слизаше на спирката „Пейо Яворов“, тичаше навътре в гората, прегръщаше дърветата и стоеше така сума ти време. Чудя се как не пламваха дърветата от тоя човек и как не изгоряхме всички от неутолимата му страст да лови нарушители в градския транспорт.
По-внимателно с дърветата, дами и господа – и при прегръщането, и при снимките, и при съзерцанието.
Достоевски е убийствен автор – той е порой, който те отвлича, задушава те. Уж те лекува, а те стъписва изцяло, парализира те. Това, на което съм се опирал, докато съм четял Достоевски, са били детайлите, случките. В противен случай монолозите щяха да ме удавят. Както всъщност се случи с мен, когато в осми клас прочетох романа „Юноша“ на Достоевски.
Достоевски освен всичко друго – психология, философия, болестно състояние на душата, трескавост на думите, въртене в кръг и надолу, има и един особен руски синтаксис, една монотонна провлаченост на страданието, непрекъснато затрупване и посипване на героя с пепел от думи, с пепел от реални и въображаеми грехове. Има и несвършваща руска носталгия, обреченост, протяжност. В голямата си част Достоевски създава своеобразни молитви, изповеди, покаяния със звучене на църковна музика, ако щете.
Това не го усетих в представлението. Усетих насеченост на речта – насечената и забързана реч е белег на днешния ден, но речта на Достоевски е над днешния ден, оттатък днешния ден. Актьорът Йордан Ръсин се трошеше много момчето, но ми идваше малко в повече чесането му и гимнастиката му. Като прибавим и че поне една четвърт от това, което казваше, не се чуваше, нещата стават доста сложни.
Публиката наоколо беше, меко казано, неадекватна. Като ни пуснаха в салона, и беше тъмно. На сцената по потник и с широки гащи седеше актьорът с гръб към нас. Докато си търсехме местата в тъмното, аз едва не се пребих – щях да си счупя крака…
Не знам дали сте забелязали, но когато човек е на тъмно в театър – или му се доспива, или го обхваща страх да не изглежда прост. Театралната тъмнина, разбира се, те прави и вътрешно по-важен и те подготвя за сътворението на един нов свят – ако стане работата.
Точно пред мен седеше дама, която като по поръчка се смееше там, където трябва да се плаче. Освен че чувахме тенекиения ѝ смях, аз усещах как косата ѝ прилепва за черепа от някакви скрити вътрешни магнити, които показваха, че е на сто километра от представлението. Точно до мен седеше космат и брадат мъж, който си вееше с ветрило и ветрилото донасяше към носа ми едновременно мирис на пот и парфюм. А няколко реда по-напред с уши, по-големи от уши на слон, седеше мъж с гола глава и от време на време през ушите му преминаваха отблясъци, които правеха около него да изглежда розово. Добавете към всичко това, че през цялото време ме болеше опашката и се местех ту наляво, ту надясно.
Майко мила, колко е прекъсната връзката с руската литература… И не – изобщо не политизирам. Просто усещам, че вече десетилетия наред връзката с тоя свят е прекъсната, че соковете са спрени и че това, което от време на време се прокрадва тук – в случая – Достоевски, е представено по-скоро като скеч, отколкото като дълбока драма. Не е достатъчно да си по потник и да се потиш яко на сцената. От Достоевски – ако не замирише на блато и на възкресение едновременно – няма никакъв Достоевски. На няколко пъти обаче на равнището на пода на сцената все пак съзрях Достоевски, когото познавам. Сцените с хапането на крака на стола – близо до пода, с лежането по пода, с присвиванията бяха „ниският“ космичен Достоевски, бяха истинската вибрация Достоевски.
Чувал съм, че по повод честване на годишнина на Пушкин, лично Достоевски произнесъл слово за Пушкин. Публиката изпаднала в транс, започнала да крещи, да си къса дрехите едва ли не, чули се викове, че Достоевски е по-велик от Пушкин. Когато по-късно речта на Достоевски била отпечатана, всички се смаяли, защото тази реч не била нищо особено. Така им се сторило – че е нищо особено.
Нищо особено, но думи на Достоевски плюс самият Достоевски, плюс духът на Достоевски, плюс гениалната свързаност на извечния хаос в човешката душа с Космоса правят от така нареченото „нищо особено“ гениалното творчество на Достоевски. Затвори ли се прозорецът към Достоевски, няма как да видиш какво става и пред очите ти, и отвъд хоризонта.
Поздравления за спектакъла, за Топлоцентралата и за това, че са пораснали дърветата наоколо.
И Бог да поживи дъщеря ни и зет ни! И пълното събрание на съчиненията на Достоевски, което имат в библиотеката си.
Николай Милчев
