Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите.
А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни.
Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.
Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.
Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“.
Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.
„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.
Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.
Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа.
Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време.
Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.
Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности.
Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.
Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?
Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“.
И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.
И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен
процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората.
Да ги обеднят и обезверят едновременно.
Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.
Изобщо,получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.
Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.
И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.
Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент.
Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“
Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода
в Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите.
За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена с Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.
А, между другото, Ивчо стана и крупен издател и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор.
Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.
И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони. Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото.
И гледайте и вас да не ви заложи някъде.
И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“.
Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията.
Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.
Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.
Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.
Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им.
Той се усеща захвърлен като нещо ненужно.
Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност.
Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…
Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.
Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще.
Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.
Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.
Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си.
И накъде е насочена пък тяхната носталгия?
Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.
Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта.
Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма.
Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.
Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.
И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.
Добре дошли, дядки и бабки-сладки!
Ще пиете ли по един ром с манго?
Ще, ще…
Кеворк Кеворкян
