Разбирам подробности за големите пожари в Испания около Мадрид. Разказва ми моя роднина и някак си не съм учуден, че каквито и усилия да полагат властта и държавата, накрая обикновеният човек е сам с мъката и трагедията си. В случая – с огъня.
Много усилия положили пожарникарите в Испания, но когато накрая огънят обградил селото от всички страни, в селото останали само доброволци, местни хора, главно младежи, които копаели ровове и се опитвали да спрат огъня.
Останал и един градинар – Рамон, вълшебник градинар, който ни беше изпратил като подарък от испанската си градина по нашия внук шепа зърна шарен боб – за разсад. Този боб се садял по всяко време. Същият Рамон градинарят прави чудеса и с плодовете и зеленчуците, които отглежда, и с душите на момчетата, които идват да му помагат и които се сливат с градината.
Около селото е изгоряло почти всичко, с изключение на една огромна кестенова гора, в която най-старият кестен бил на шестстотин години. На този кестен му викали Дядото и когато се опитах да се пошегувам дали брадата му не се е опърлила, моята роднина, която ми разказва тия истории, ми отговори, че Дядото кестен е безсмъртен.
Животът винаги започва отнякъде и лека-полека, лека-полека стига до стръкчето трева, до градината с плодове, до кестеновата гора и до кестена Дядо.
Гледам огромните пожари и в Испания, и във Франция и си мисля за обикновените хора. Мисля си за животните, за птиците и за пепелта, която остава след огъня.
Огънят е на петнайсет километра от Бордо и президентът на Франция Мануел Макрон е пристигнал да се запознае със ситуацията. Провежда нещо като оперативка, но е видно как позира, как ръкомаха като в Парламента. Гледам го как е облечен, как през телевизора мирише на Париж и на отчуждение. И си викам – тия хора чувства нямат ли, сълзи нямат ли? Чернилка и сажди по лицата и по костюмите си нямат ли след пожарите? Всичко ли на тоя свят е пиар, поза и продаване на образи?
Няма да пиша, че Европа гори в прекия и в преносния смисъл. Няма да пиша и за това, че ако пожарите често са плод на човешка небрежност, то огромните и несвършващи пожари на войните са плод на човешката алчност, безсърдечие и умопомрачение.
И наистина пред пожарите от всякакъв вид и род човек е сам. Но не върху сърцето на земята, както пише поетът, а върху пепелта на безсилието си.
На градинаря Рамон от мадридското почти изгоряло село изпратихме здравец от Балкана. Ходихме и набрахме здравец от едни сипеи и камъни и този здравец вече е при Рамон – да го посади в градината си – и за здраве, и за хлад. И за мирис на здравец.
Николай Милчев
