ПРАЗНИ РИТУАЛИ

Ритуалът се състоя. Вече това е важното. „Денят на Независимостта“ мина и замина. „Рапорт даден – рапорт приет“- ако си припомним едновремешното инфантилно-възторжено отчитане на чавдарчетата/пионерчетата, които едва ли си даваха сметка пред кого/какво точно рапортуват. Бутафорията не понася логични въпроси. Днес, ритуалите около някои национални празници не са по-малко озадачаващи - но сега се държим инфантилно направо пред самата История.

Различните празнични ритуали демонстрират и различна степен на изкуственост. Едно са насилените дандании по повод Априлското въстание, непременно включващи немощното кихане на някое черешово топче сегашна направа – а също така, за компенсация, и гръмогласния рев на Боримечката. Така една кървава драма се заменя/опакова с едно днешно народно/ритуално веселие. То пък е много далеч, например, от ритуала по повод „Денят на Независимостта“, който ще става все по-изискан – понеже трябва да извисява максимално ролята на Фердинанд. И дори това да става за сметка на историческата правдоподобност, никой не се плаши от тази подмяна.

Тъй де – грубо казано, Боримечката губи от пощеливеца Фердинанд.

Него пък, от ден на ден, го възвеличават все повече и повече. Оправял жените на министрите си - и като разбрал, че всичко му е простено, взел, че оправил цялата държава - не с една, а с цели две национални катастрофи.

Онождачът, който ни надарил с Независимост.

Дори и Боримечката няма да повярва на тая измислица.

Ние обаче захранваме с преувеличения ритуалите си, понеже се надяваме, че поне те ще ни извисят някак, нанякъде. Надигаме се на пръсти, за да станем по-приемливи за Истината.

В случая с „независимостта“ особено екзалтирано го правим напоследък - и все не се изравняваме с Истината, ние си оставаме тук, а тя – някъде другаде, в миражното за българина „другаде“.

Впрочем, минете веднъж по жълтите, хайлайфните павета - нашата осъществена мечта да се допрем до онова „другаде“ - минете само веднъж по тях и вижте как мечтата ще покрие с прах обувките ви…

Обаче ритуалът трябва да се състои: умни хора да го обговорят, още и още, и от този ъгъл - и от онзи, умно, та чак и сладострастно. Телевизиите пък трябва да смесят гласовете им с тия на някакви малчугани, за да чуем колко се радват те, че сме независими – днес малчуганите рапортуват направо пред Истината, това е внушението.

Но, както се случва и с всичко друго, и в случая няма пълно щастие - и нещо неизменно руши отвътре Ритуала.

Колкото пъти някоя умна глава венцехвали „Денят на Независимостта“, толкова пъти, че и много повече, телевизионното „простолюдие“ - и народецът изобщо - се пита: Наистина независими ли сме днес, след като имаме/почитаме Ден на Независимостта?

От кого сме независими?

От какво сме независими?

Независими ли сме поне от лъжите, с които ни захранват - от отровния биберон, който не свалят от устите ни?

Най-накрая: независими ли сме от себе си – от собствените си заблуди, от собственото си примирение?

Независимост?

Ние едни келяви украински яйца не можем да спрем, но се хвалим с „Денят на Независимостта“. Хвалим се, думкаме тъпаните заради един мираж, заради една самоизмама. Резилим се за пореден път, и без изобщо да се притесняваме, пред самата История – и тя никога няма да ни прости заради тия волности.

Всеки народ по някакъв начин изживява своето „пиянство“ – но нашето продължава безкрай.

И сега сме се оставили в ръчичките на Европейската комисия, на урсулките, да решат какво да правим с украинските яйца: да ги пускаме ли и така да затрием българските производители – или да ги спираме и да се почувстваме най-накрая и ние в нещо „независими“. Дотам сме я докарали - някакви яйца да са арбитърът в нашите терзания.

Лигавим се с „Денят на Независимостта“, макар че няма нищо по-противно от олигавен празник – а, в същото време, покорно търпим всички предизвикателства, с които ни унижават.

Отдавна трябваше да имаме и „Ден на Покорството“.

Има ли нещо, с което да сме се захванали - и от него да не се усеща вонята на покорството. Търпим робията на хранителните вериги – и нали сме си независими, трябва да бъдем и ларж, и така ни пробутват боклуците си, които, отгоре на всичко, са най-скъпи тук. Най-бедните европейци получават най-скъпите храни. Хайде, уредете и един „Ден на независимите идиоти“.

И каква е тази държава, щом не може да се пребори с очевидната наглост на някакви хранителни вериги – ще излезе, че по-лесно сме се отървали от турските окови/вериги, отколкото от измамите на днешните чуждестранни бакали.

Телевизиите също изцяло са покорени от тях – те са се превърнали в рекламния плацдарм на „веригите“, излъчват раболепно лъжите им и избягват дори да поглеждат към клетите българи – клети, обаче разполагат с „Ден на Независимостта“.

Изговореното за „Денят на Независимостта“ звучи все повече предизвикателно – и то тогава, когато е очевидно, че ние изцяло сме подвластни на извечната си нерешителност.

Несмисленото говорене само отключва враждебните инстинкти на публиката. Помислете си и се сетете поне за едно нещо, в което България е независима – политически решения, социална политика, образование - където натискът е свиреп, енергетика.

Водени от едно непомерно послушание, властниците ни унижават дори Конституцията ни. Член 24, алинея 2 от нея гласи: „„Основни цели на външната политика на Република България са националната сигурност и независимостта на страната…“ Ние обаче сме единствената страна в ЕС, която практически няма външна политика, доброволно се отказахме от нея – и тя бе заменена с нелепи ритуали.

И въпреки това, бълнуваме за някаква „независимост“.

Задоволяваме се с хвалипръцковщини. Царе сме и на преиграването. Фердинанд – Мегаломанът – вече е представян като завършен родолюбец, 24-каратов българофил. Истината няма думата. Скоро късните царедворци ще твърдят, че Фердинанд еднолично е извоювал „Независимостта“. Няма да има кой да се занимава с подробностите – например, че тя е резултат на сложен пазарлък между Русия и Турция.

Не се научихме да бъдем справедливи с Миналото - и затова ще бъдем жестоко наказани. Отдадохме се на ритуалите и те сякаш помътниха разума ни. Да предпочетеш ритуалите пред Истината – е, това е наистина скотщина.

Не се научихме и да преживяваме искрено и празниците си, без да натрапваме някакво насилено, шумно преклонение. То пък отблъсква младите, които и без друго са предоволно объркани. Дори райският газ няма да събуди в дискотечните поколения някакъв интерес към Миналото. А спекулациите с него поголовно развращават всички.

Преди години, по времето на Плевнелиев, президентството отвори вратите си за простолюдието, за да му покажат „Манифеста на Фердинанд“ - обаче прегънат така, че да не се чете началото му.

Крием Миналото – крием се от Миналото.

И, въпреки това, без никакво притеснение кръстиха пространството, където се намират основните властови институции, тъй наречения „Триъгълник на властта“ – площад „Независимост“.

Кръстиха го така тъкмо ония, които смятат независимостта за грях.

Но бъдете спокойни.

Всичко, което се изговаря сега, ритуалите и пр. – всичко това е само едно безсилно скимтене в подножието на Истината.

„Изтърбушена отвсякъде държава - но не пропуска веднъж в годината да си припомни за „Деня на Независимостта!“

Каква ли е тази „независимост“, когато сме лишени дори от най-плахото разбиране за достойнство?

Сякаш сме урочасани да носим проклятието на Самуиловата драма – обаче мъничко редактирана от фондация „Америка за България“: еднооки са водени от слепци, които хитруват на дребно.“*

***

Така завърших преди цели осем години дописката си „Каква независимост чества България“.

Нищо не се е променило оттогава.

23 септември 2024 г.

Кеворк Кеворкян