Тия дни Денков се заразвълнува и изглежда още дълго ще страда, че не го поканиха да полегне пред камината в Белия дом.
Отгоре на всичко, той и докрай няма да разбере, кой му сви този номер. Малко вероятно е да са кирчовци – след като се налудуваха с далаверите с руския газ, те са наясно, че вече не могат да бъдат приемани като източник на достоверна информация.
За камината все говори Бойко - трябва да го питаме, дали тайно не се е подписал на нея, докато Тръмп го лъготеше нещо.
Нашият човек му взе акъла – помните, как му даваше път на входната врата на резиденцията, сякаш той е домакинът.
С каубоите така трябва да се държиш – нестандартно, свойски, да ги караш да си пляскате ръчищата - „дай пет“, на тях много им харесва това.
Много са дружелюбни, защото това нищо не им струва, а още по-малко пък означава нещо – и трябва да си пълен наивник, за да не го знаеш.
Не търпят сополанковците, плашат се от тях и не искат изобщо да ги виждат.
И колко акъл трябва да имаш, та да се надяваш да те приеме президентът им, след като вече ти е изтекъл мандата?
Денков, изглежда, дори и от вестниците не е учил политиката, иначе щеше да знае за резила на Костов, който също скимтеше да го приеме Буш – поне за едно фото, но и това не го огря, въпреки че току-що беше харизал на американци две от „Мариците“ - на много изгодни цени, разбира се, сякаш са му бащиния.
И сигурно очакваше да го накичат поне с „Пурпурно сърце“ – това отличие се присъжда за особена храброст, проявена по време на война.
Напълно подходящ за нашия човек, който беше спечелил войната за приватизацията.
Тя пък водена под лозунга „След мен – потоп“, който е точно по мерките на нашите нероновчета.
Всеядността на тукашното простолюдие прави лесно, на пръв поглед, обзавеждането ни с поредното правителство.
От друга страна обаче, стопанисването му изобщо не е лесно – никакви хора изведнъж полудяват, вземат се на сериозно, а това не се харесва на оня, който ни обзавежда, няма време за някакви странници, на които устите им са по-големи от главите.
Денков направо си каза: искал да докладва, какви отличници сме в евроатлантическото побарване.
И няма кой да му подскаже, че това ни е разписано като най-простото задължение, за да не объркаме нещо. Нищо друго не трябва да правим на своя глава. И хвалби изобщо не бива да очакваме, тази мисъл може да се завърти само из някоя много наивна главица.
Между другото: докато на няколко пъти използвах думата „обзавеждане“ нещо ме зачовърка и сега се сетих.
Преди три години на нашия книжовен пазар се появи „Дневникът на Джулиъс Родман“ – сборник с неиздавани разкази и есета на Едгар Алан По (подбор и съставителство – Иван Атанасов).
Та там, в есето „Философия на мебелите“ четем за обзавеждането и между останалото и това: „За да разбираш от килими, трябва да си истински гений. И все пак сме чували подобни разговори, водени с фасон на замечтана овца от господа, на които не може да се повери дори грижата за собствените им мустаци…“.
Ето, това е истината – Фасон на замечтана овца – ясно ви е, за какво става дума и за кои господа.
И мечтанията им са овчи – нямат хоризонт извън собствените си пасища.
Денков – ако все още се интересува, кой му отряза квитанцията за Белия дом - нека да види едно телевизионно интервю и тогава ще му светне.
В него военният министър Тагарев казва: „Нямам покана да остана министър след ротацията. Ако имам покана, ще видим дали ще има условия да изпълнявам програмата си. Трябва да се готвим за война, рисковете нарастват…“
Ето, така се говори, за да те поканят да се посгрееш край камината, дори огънят да е угаснал – но на това място и загасналият огън топли душичките на нашите слагачи.
Трябва да се готвим за война - така трябва да вряскат нашите петльовци. Ако остане на Тагарев, работата е ясна и дори проста: ние приключваме войната в Украйна – като хвърляме запасняците си срещу руснаците; сетне бомбардираме Кремъл с един от дроновете, с които няма нищо общо жената на Тагарев, а още по-сетне става истинско мазало – не е ясно, кой отнася тупаниците.
Но накрая ние ще сме пак на Шипка – а продължението е ясно.
Ей така вървят нашите работи: Тагарев говори за война, Денков страда по камината.
А останалите са заети със собствените си мустаци.
Две реалности се препъват една друга.
Едната е на „обисереният“ Живот, в който обикновените хорица някак оцеляват.
В другата мечтанията за Камината заличават същинската политика, тя отдавна не съществува, дори партиите са се превърнали в мижитурки, единствената задача на които е да обслужват лидерите си – а те стръвно се унижават и обругават взаимно, но вече не могат един без друг.
Това е Българското Решение - и то ще има фатални последици.
Ще бъдем – и в известен смисъл вече сме – кютюците, които ще поддържат огъня в някоя чужда камина.
През седмицата отбелязахме поредната годишнина от потопа в Бисер –един от най-черните епизоди от споменатото по-горе „обисеряване“.
Свикнахме вече с тези трагедии, те сякаш ни се полагат, няма и на кого да се оплачем.
Някак не е прилично да занимаваме онзи край камината, а другият - Онзи Горе край истинския Огън - не смеем да подкачим, защото подозираме какво ще ни каже.
Ето какво: За Бисер и всички останали бисери от Черната Българска огърлица има един виновник – и това е държавата, която безмилостно изтребва хората си.
Кеворк Кеворкян
