Преди малко споделих един клип от София, как възрастни хора прескачат преграда на улицата, за да се качат в трамвая. Безумно! Без логика! И най-страшното – никой нищо не казва, не възразява. Прескачат си хората. Вместо да попилеят и прегради и община, където ги правят на луди.
Тридесет години държавата селектира народ , който е примирен с всякакви гаври.
Навикват те в общината – мълчиш. Чиновници ти се подиграват открито – мълчиш и се примиряваш. В много случаи не си защитаваш правата, защото нямаш силите и парите да се бориш срещу системата. Мълчиш срещу озверели работодатели, които искат да работиш извънредно и те изнудват да напуснеш по взаимно съгласие. Вдигат ти данъците – свиваш примирено рамене и се чудиш откъде да орежеш семейният бюджет, за да си платиш на държавата, която вместо да те защитава, само те използва. Разболееш се – търпиш гаврите да ти искат допълнително пари за всяко едно нещо и да си купуваш храна отвън, а близките ти да ти носят чаршафи и левчета за телевизора.
Търпение към гаврите. Примирение към озверялата държава. Самоубеждаване, че не сме народ, а мърша и си заслужаваме съдбата. Заслужаваме си да ни третират като роби и овце. Много хора смятат, че не могат да се преборят. Могат. Като адвокат мога да ви уверя, че в огромната част от случаите, човек, който знае правата си и си ги отстоява, побеждава. Докато примиреният е вече победен.
Само че…не всички са търпеливи и примирени. Тези, които се борят, успяват да преодолеят статуквото и спирачките. Да, трябват много нерви, смелост и дори пари, но успяват. Защото все още има закони. Все още има и независими съдии. И ако човек не се отказва, успява.
Това трябва да разберем всички. Системата като кърлеж се храни от нас. А ние кротко я оставяме да ни смуче кръвчицата. Вместо да смачкаме кърлежа. Защото съотношението народ-властимащи е точно такова. Защото и полиция и военни и служби са част от народа. И ако у целият народ има непримиримост към системата, която ни унищожава, за съвсем кратко време можем да се справим.
Затова – изправете се. Няма дребна несправедливост. Няма дребни обиди. Няма дребни нередности. Всичко е важно. За всяко нещо трябва да издигаме глас, всички, за всяко нещо. Да се борим, да отстояваме правата си. Да оспорваме. Дори и гражданско неподчинение. Защото системата се крепи на нашето овчедушие. И ще падне, когато се изправим.
Елена Гунчева
* Тази статуя за мен е символ на всичко, което се случи с България през последните 30 години. Злото и смъртта като символ. Които са изместили мъдростта.
