Беше време, когато събирането на хора, вярващи в самоочевидно позитивни неща – лична свобода, общо благо, върховенство на правото – беше празник. Не всички бяха съгласни помежду си по всички въпроси, но с радост – и на моменти доста ефективно – работеха заедно за постигането на онова, по което има съгласие.
Не беше толкова отдавна; но си беше друга историческа епоха. Днес е друго. Събирането на хора, вярващи в горепосочените позитивни неща, почти неизменно прераства във взаимно заклеймяване. Вместо (както е редно, ако наистина вярваш в републиканския идеал и в либералната демокрация) да се действа заедно в зоните на съгласие, се вихрят чисто религиозни и холистични страсти. Ако не си съгласен с човека до тебе по един дори пункт – то значи този човек е цялостно (холистично) еретичен; и трябва да бъде изгонен с дюдюкане и крясъци от събирането, било то в обективното или виртуалното пространство. Най-вероятно различни аспекти на отговора могат да бъдат намерени в областта на историята, психологията и философията.
Историческият план е най-лесен, защото дава сравнително прост наратив. Гневно-заклеймителната нетърпимост (за краткост – хейт) към оногова, с когото не си съгласен дори по едно само нещо – това се роди в онова, което някои наричат "СДС-2". Това беше онова СДС, което не беше вече публично олицетворявано от бивши политзатворници (Петър Дертлиев), безукорни джентълмени (Филип Димитров) или световно уважавани дисиденти (Желю Желев) – а бе представлявано от кресливи новодошли като Георги Марков, които настояваха за класов реванш срещу "комунистите". Тръгна модата всеки, който не е напълно съгласен с тези субекти, да бъде клеймен като скрит комунист.
След напускането на Костов с ДСБ, в остатъчното СДС хейтът стана начин на живот. Години наред не се правеше нищо друго, освен да бъде заклеймяван Костов, като... комунист. Не правейки нищо друго, освен да хейти по ДСБ, СДС умря преди години.
Взаимният хейт на видни лица от "Да, България" и "Нова Република", на свой ред, допринесе за това, нито едната формация да не е днес в парламента. "Тия са токсични" бе месеци наред мантрата, с която всяка страна замеряше отсрещната. А щом някой е токсичен – нямаш абсолютно никаква работа с него, колкото и зони на съгласие инак да имате помежду си.
Междувременно хейтът излезе от партийните структури
и влезе в мисловни кръгове
Институтът за десни политики обвини за свои смъртни врагове не онези, които вярват в колективното робство, феодалното благо на господарите или избирателното прилагане на закона (т.е. БСП и ГЕРБ, да речем) – а онези, които вярват в същите неща, в които вярват и десните политикани: лична свобода, общо благо, върховенство на правото. Само че според обвинителите, тъй като тия същите вярвали и в "равенство", били "либерали". И били много, ама много по-зле от "комунистите". Така, в смъртен хейт срещу своите либерални братовчеди, неотдавна се родиха днешните български "консерватори".
Подобни раздори по повод идейна чистота нахлуха и в средите на Зелените (не смъртоносно, поне засега), на "протестната общност" и, за мое учудване – сред "либертарианците".
Във "Фейсбук" пък, видни публични личности, съвсем наскоро виждани да протестират заедно, се изпокараха смъртоносно заради частични несъгласия по някакво едно нещо.
В крайна сметка всеки, който дори с микрон кривне от "правата вяра" (да не говорим – ако сбърка) бива пометен от цунами хейт. Ако не вярвате, питайте Иво Беров. Дори да не си "направил" нищо, можеш да го отнесеш заради брата на дядо си; ама Кристиан Таков за това вече не може да го питате...
Историческият резултат е, че днес точно най-прогресивните хора, на които се разчита да намерят пътя отвъд сегашното заразно тресавище, не са способни не само да се обединят, за да направят нещо важно за общото благо. Те не могат да седнат да пият по бира заедно. Защото не търсят, с разума си, онова, което ги обединява; а търсят, със страстите си, онова, което ги разделя. А страстите не са добър съветник (осведомете се при всички големи философи по този въпрос).
В психологически план можем да говорим за
синдром на "революционното нетърпение"
Когато една революция не успее да завземе голямата обществена арена, нейната енергия не изчезва. Отскачайки от бариерите, които я делят от големия свят, се обръща навътре, към самите революционери. Започва търсенето на "предатели" (Кой е виновен, че не успяхме?), което плавно прераства в търсенето на бъдещи такива: Я го вижте тоя – скрит комунист / либерал / културен марксист (или каквато е модерната към момента обида) ще да е, ще ни предаде, когато пак тръгнем напред...
В България Протестът от 2013-та не успя да разбие модела "КОЙ". Всички партийки и групички, които днес се обвиняват взаимно в най-смъртните грехове, са съставени от хора, участвали в Протеста.
Така се стига до положението, описано навремето от историка Жорж Лихтайм по повод троцкистките секти: "Дребни, яростни създания, изяждащи се едно друго в капка вода..."
Във философски план работа може да ни свърши германският философ Хегел. Според него, духовният живот не може да се осъществява без-телесно, т.е. извън някакво тяло. Той остро критикува стоиците за тяхната вяра, че свободата е "вътрешно състояние", независимо от никакви външни фактори. Изводът, според днешния философ Чарлз Тейлър (в книгата Hegel and Modern Society): "Свободата е реална единствено, когато е изразена като форма на живот; и тъй като човек не може да живее сам, то това трябва да бъде колективна форма на живот..."
Не успявайки да подредят според правилата на свободата "колективната форма на живот", която наричаме общество, търсачите на свободата тръгват по пътя на стоиците и се затварят в себе си. В нашия български случай имаме и очевиден примес от идеологията на "Ню ейдж", че "важното е онова, което става вътре в теб".
Резултатът, на нивото на обществото е – неспособност на активните субекти да се конфронтират с установената форма на "колективен живот" (модела КОЙ), камо ли да я заменят с друга, по-добра.
От която и гледна точка да погледнем въпроса, крайният извод е един: хейтът осъжда и даващите, и получаващите хейт на обществена и политическа импотентност. По-лошо: в края на тази импотентност лежи съглашателството.
Вече имаме примери в това отношение. В червеното политическо пространство преди 4-5 години се заяви кръг от критични против БСП гласове, наричащи себе си "нови леви". Впоследствие, попаднали в поредица от идейни и философски капани, "новите леви" сведоха влиянието си до минимум, за да пристанат накрая на самата БСП. От другата страна, на тазгодишните избори видни "консерватори" се вляха в редиците на ГЕРБ и на "Атака". И БСП, и ГЕРБ (само напомням) са крепителите точно на онзи изеднически режим на дебелаците, против който бяха и "левите", и "консерваторите".
Хейтът – т.е. гневното заклеймяване на цялостната личност на отсрещния индивид – е, освен лошо възпитание, най-краткият път към собственото идейно, обществено и политическо самоубийство. А това, когато го правят прогресивни общности, закрепва трайно властта на модела КОЙ, чиито носители изобщо не се интересуват от неща като лична свобода, общо благо, върховенство на правото – а единствено от собствените си приходи.
Взаимното изтребване на хората с идеите води до увековечаване на властта на хората със суджуците. Това е положението, ако човек се огледа наоколо с помощта на разума, а не – на страстите.
Евгений Дайнов
